Наблизо изпука клонка под нечий крак. „Горе!“ — продиктува незабавният му инстинкт. А и букът изглеждаше лесен за катерене, също като стена. Той изхвърча бързо нагоре и остана да лежи по корем на един клон, по-дебел от тялото му.
Двамата наемници се спряха точно под него.
— Викам да го намерим и да го удушим — каза Мършавия. — Не ща свидетели.
Едрият се изхили.
— Че на кого ще го разправи? На барона? Ха! Ако пък се върне в Ландсенд да се оплаче на пристава, толкоз по-добре — дотогаз ще сме на дни път оттука, докато прати някой насам, ако изобщо направи нещо. Я да взимаме русокосия и да се махаме оттука.
— Сега какво да правя? — промърмори Джими, когато двамата се отдалечиха.
Глава 15
Откритие
Бернар сънуваше.
Пот беше избила по челото му и той стенеше в съня си, вкопчен в чаршафите. Сънят беше съвсем като на живо: можеше да чуе вятъра, шумолящ между дърветата, грохота на прибоя в скалите. Цветовете бяха живи, дори мирисът на дърветата, на конска пот и миризмата на кожени дрехи изпълваше ноздрите му.
— Как посмяхте да ми го убиете? — гневно попита баронът. — Капка възпитание ли нямате?
Глиганът лежеше на земята и трепереше в краката на коня на барона. Бернар едва сдържаше подтика си да извади стоманата и да нападне младежа.
Той се поклони в седлото.
— Съжалявам, милорд. Опасявах се, че няма да го улучите и ще се изложите на риск. — Гласът му беше изпълнен с искреност, но леко кривнатата устна намекваше за подигравка.
Бернар го изгледа хладно.
— Ловил съм глигани из тези лесове още когато сте мокрили пелените си — рече той. — И едва ли съм остарял чак толкова, уверявам ви.
Закри килна глава.
— Извинете, милорд. Ще трябва да кажа да го вдигнат.
— Ще го оставите тук — рязко отвърна Бернар. — Не го искам на масата си. — Дръпна юздите на коня и го подкара назад към ловната свита.
— Милорд — извика зад него Закри. — Бих искал да поговоря с вас насаме.
Бернар спря коня си и стисна зъби. Такава наглост! Въпреки това се обърна и пое обратно към младия мъж, който нервно въртеше юздите в ръцете си.
— Елате с мен тогава. Да излезем от гората и да отидем някъде, където никой няма да чуе този „частен разговор“.
Бернар излезе от дърветата и подкара през ливадите, осеяни с жълти цветя, сухи и златисти в разгара на късното лято, после — нагоре по хълма. Конските копита хвърляха буци пръст; птици излитаха от високите треви пред двамата. Бернар продължи в галоп, докато стигнаха билото. Спряха недалече от стръмните скали, с величествената морска шир долу. Над главите им кръжаха чайки.
Закри дръпна юздите до него и потупа коня по шията.
— Възхитителна гледка — промълви той и вдиша дълбоко.
— Какво искате? — попита нетърпеливо Бернар.
— Милорд — заговори Закри. — Лейди Илейн не биваше изобщо да напуска Риланон: тя вехне за него, дори вие виждате колко е бледа и посърнала. Трябва да се върне в столицата. Този живот не е за нея! Има нужда от забавления, от дворцовия блясък. Бих искал да ви помоля, заради нея, милорд, да я оставите.
Бернар го изгледа невярващо.
— Моля? Бихте ли повторили думите си, сър?
Закри се изненада.
— Милорд, бях останал с впечатлението, че сте светски човек. И че сте разбрали, че с Илейн сме любовници. — Засмя се нервно. — Поне със сигурност сте разбрали, че не беше девствена.
— Спрете! — извика Бернар. Кокалчетата на пръстите му бяха побелели около юздите, очите му се бяха разширили, дъхът излизаше на съсък между стиснатите му зъби.
— Аз я обичам — продължи Закри, все едно че баронът изобщо не бе проговорил. — Не трябваше да й позволя да тръгне. Но все още не е късно, можете да анулирате брака. Тя ще ви е благодарна за това.
— Да я оставя? Вие луд ли сте?! Илейн ще умре от срам, ако направя такова нещо!
— Тя го желае, сър! Тя ме обича, милорд. И знам, че иска да е с мен. Моля ви, имайте милост към нас и ни позволете да бъдем заедно.
Бернар не се и опита да скрие гнева си.
— Ще се върнете в замъка веднага! Прибирате си багажа и напускате дома ми, и взимате първия кораб за Ландсенд, който намерите, иначе след залез-слънце не отговарям за живота ви. — Вбесен, той дръпна юздата, за да обърне коня, толкова силно, че животното изцвили.
— Сър! — извика зад него Закри. — Ще ме изслушате! — Младият мъж заби шпорите в хълбоците на коня си и едва не се сблъска с дорестия жребец на Бернар.
„Нима ще ми посегне, на собствената ми земя?“, помисли си Бернар, но замълча. Обърна се и удари младия мъж в лицето с опакото на металната си ръкавица; железните пъпки се врязаха в плътта. Закри залитна и извика от болка. Бузата му беше разпрана до кокала, само на сантиметър под окото. Той пусна юздите и вдигна ръце пред лицето си да се защити.