Стрелата излезе и той я тикна под носовете им.
— Виждате ли? Върхът е шило, не е широко острие. Никой не използва такива стрели за друго, освен за хора — направена е да пробива броня или дебела кожа.
Лори се беше вторачила в седлото, сърцето й се беше свило от страх. Беше по-лошо дори от онзи студ, който таеше в душата си след смъртта на родителите си. Знаеше, че са мъртви; знаеше, че Рип все още е жив, защото усетът за него просветваше за миг — отдалече. Но не знаеше дали Брам е жив, или мъртъв.
— Конят дойде призори — каза Керсон. Сега беше един час след разсъмване: семейството тъкмо беше привършило със закуската, когато търговецът дойде и потропа на вратата. — Горкото животно беше протрило ребрата си от стремената и половината му опашка се беше слепнала от засъхналата пяна. Изглежда, е тичало цяла нощ. Уплаших се и се сетих за високото русоляво момче, приятеля на племенничката ви, дето го купи, а той пък тръгна да гони другия приятел на племенничката ви, момчето, на което продадох… — посочи Лори — твоя стар кон, и все едно де, като че ли нещата се вързаха и рекох, че трябва да го научите.
— А приставът? — попита леля Клеора.
Керсон изсумтя.
— За бой в границите на града — да. Макар че той използва повече ония ловци на крадци за два петака, отколкото своите хора. Не, по пътя трябва да се обадиш на войниците на барона, само че него от петнайсет и повече години хич не го е еня за простия народ. Войниците може да излязат, ако Кеш нападне града, но за някакво си изгубено момче, пленено от разбойници — не. Няма да се размърдат.
Погледна Лори и Флора, които седяха една до друга на пейката, и добави:
— Само това мога да направя, госпожице Флора. Имам си семейство, близки и търговия, която трябва да въртя. Просто си помислих, че ще е добре да го знаете де.
След като си отиде, тишината в стаята натежа. Клеора прегърна Лори през раменете.
— Той отиде да потърси Рип и може да е умрял — прошепна Лори. — Всичко това — заради мен.
За нейна изненада Флора поклати глава.
— Не. Той все едно щеше да потърси брат ти. Такъв човек е, разбрах го.
Лори кимна унило, сдържа сълзите си и изтри очи с опакото на ръката си.
— А Джими е моят… млечен брат и също отиде да потърси Рип, и може да е умрял — заяви решително Флора. — Или и двамата може да са ранени. Трябва да отида да ги потърся.
— Невъзможно! — писна леля Клеора. — Младо момиче да тръгне само извън града?
Въпреки всичко Лори неволно се усмихна — леля Клеора сигурно си мислеше, че таласъмите и разбойниците дебнат от всеки храст. „Пък може и наистина да е така“, каза си тя и отново погледна седлото с неволно любопитство. После заяви:
— Няма да е сама. И аз тръгвам с нея.
„Всичко е заради братчето ми и мен. А и не мога да позволя Флора да тръгне сама, след всичко, което направи за мене!“
— Но ти едва се държиш на крака! — възрази Флора.
— Мога да се подпирам на тояга — заяви упорито Лори. „Вярно, бързо заздравява, но докъде мога да стигна?“, помисли си. — Мога да яздя например. Или да пълзя, ако трябва.
Леля Клеора запремества очи от едната към другата и въздъхна.
— Жалко, че го няма моя Карл с хората му. Само още две седмици и корабът му ще се върне от Крондор.
Лори беше сигурна, че на лицето на Флора се е изписало същото бунтовно непокорство като нейното.
— Невъзможно — повтори Клеора. — Но ако все пак тръгнете, ще вземете двуколката.
Флора скочи и я прегърна. Двуколката беше с две високи колелета със спици, тапицирана седалка, стегната с кожени ремъци, и сгъваем гюрук. Лесно щеше да побере двете и по хубав път нямаше да е чак толкова тежко за един недооздравял крак.
— Благодаря ти, лельо Клеора! — възкликна тя, а Лори закима радостно.
Хубавото добродушно лице на възрастната жена се набръчка угрижено, но Флора вече се беше захванала да пъха разни неща за път в торбите.
— Какво е това? — попита Джими и бутна с пръст голямото колкото медальон устройство на масата.
Старците се бяха свили до огнището, стискаха се за ръцете и зяпаха странното нещо. Тъкмо бяха привършили с вечерята — бяха им поднесли овесена каша, яйца, две ябълки и някаква много горчива напитка, която можеше да мине за ейл, срещу поредния сребърник на Джарвис.
Джими си помисли, че при други обстоятелства щеше да се е съсредоточил изцяло върху кесията на Джарвис Коу, защото като че ли беше неизчерпаем източник на сребърници. Но онова щеше да е „тогава“, а това беше сега. Загадки имаше да се разбулват и момчета да се спасяват.
Джарвис Коу, седнал на трикракото столче и опрял ръце на коленете си, се наведе над масата. Грубото му лице беше смръщено, пламъчетата от огнището мятаха треперлива червенина по скулите му.