— Кой е? — попита той уморено.
В сърчицето на Рип лумна надежда, главата му се замая от възбуда. Момчето изприпка по камъните, изшътка и пръстите му припряно заразвързваха връвта, стегнала торбата около главата на младежа. Ръцете му го стиснаха силно, но не болезнено.
— Брам! — изписка Рип, в последния миг забравил, че трябва да пази тишина.
— Рип! Рип, момчето ми! — ахна Брам и го прегърна.
Рип също го прегърна. Толкова хубаво беше, че вижда познато лице.
— А аз дойдох да те спасявам! — засмя се Брам и го избута пред себе си да го огледа по-хубаво.
— А сега аз мога да те спася! — каза засмяно Рип. — Имам ключове. Брам се засмя тъжно и вдигна окованите си китки, обърна ги така, че Рип да ги види на смътната светлина. Нямаха ключалки — двата края бяха свързани с желязна пръчка, огъната с ковашки чук.
— Направиха го на една наковалня, и на краката е същото — тъжно каза Брам. — Това поне го помня, както и двамата, дето ме хванаха — хората пари биха дали да видят тоя бой и да се посмеят от сърце, не се съмнявам.
— Единият едър и силен, другият — мършав и прилича на пор, нали?
— Същите — отвърна Брам. — Тъй че ако нямаш здраво длето и чук, Рип, няма как да ме освободиш.
Погледна над рамото му към другите деца, които бяха останали по-назад и гледаха ококорени. Нийса гризеше палеца си. Лицето на Брам омекна.
— Хм, май не ви държат затворени тук, а?
— Държаха ни — отвърна Рип. — Само че избягахме.
— Рип се сети — каза Манди. — Спънахме оня, дето дойде с храната.
— И го вързахме! — ухили се Кей.
— А после му хвърлихме един чаршаф отгоре и го овързахме — добави Манди и свенливо оправи светлорусата си коса.
— Аз пък го тупнах с един свещник по главата — добави ухилена Нийса.
— Добре сте се справили, браво — каза Брам. — Трябваше да се сетя, че Рип все ще измисли нещо, след като ми пъхна онази прах от сърбел в гащите, докато плувах миналата година.
Рип се изчерви, а останалите го изгледаха с уважение.
— Мама и тате ли те пратиха? — попита той нетърпеливо.
Брам се намръщи.
— Момче. Имам тъжна новина и нямам време да мисля как да ти я кажа, че да ти е по-леко.
Обясни за родителите на Рип, като прескочи подробностите около смъртта им, и веднага го увери, че Лори е жива и здрава в Ландсенд.
Рип рухна в прегръдката му. Но сълзите не продължиха дълго. Беше си поплакал достатъчно, откакто го плениха, на тъмно, докато никой не го виждаше. След малко усети, че другите деца са ги заобиколили. Брам прегърна и тях, докъдето можа да стигне.
— Искам да ги убиеш! — каза след малко Рип и избърса очите си.
— Те са… те са зли!
— Така си е — каза Брам, дръпна веригите и те тъжно издрънчаха. — Но засега съм малко вързан. — Изведнъж се намръщи. — Все още не разбирам защо са ви пленили, нито защо плениха мен — продължи той. — Дори един барон не може дълго да прави такива неща. Да краде деца — хората ще въстанат, ако се разчуе. Родителите няма да чакат да дойде съдията от Крондор. Онези, които са загубили деца, ще се разбунтуват първи.
— Държаха деца и преди нас — каза с тъничък гласец Манди. — Държаха ги по-малко, после ги отвеждаха някъде и те не се връщаха.
Рип преглътна.
— Мисля… мисля, че единият е магьосник.
Брам се намръщи.
— А старецът?
— Баронът ли? Не знам. Но всички правят каквото той каже.
— Баронът — кимна Брам. — Барон Бернар.
— И… Брам… тук има едни неща. — Рип се озърна в сенките. Усещаше ги. — Лоши неща.
Брам кимна, гласът му стана мрачен.
— Вече знаем какво се е правило със среброто, което сме му давали с толкова пот през годините, купено с хляба, който не сме яли, и дрехите, които не сме обличали зиме. Не за да плаща на войници, за да ни пазят, или да раздава правосъдие, или да кърпи пътищата. Да, и аз го усетих. Дори главорезите, които ме доведоха тук, го усещаха. Нещо лошо има тук, нещо гнило.
Брам вдигна глава, настръхна и се озъби. Вятърът — всички го усетиха — раздвижи въздуха над главите им.
— Какво беше това? Този зов?
Мисълта се върна и спомените се събудиха. „Децата!“
Не бяха там, където ги бе видяла последния път. Не разбираше циклите, които преживяваше, болката, мрака — в тялото си и извън него. Някакви сили я дърпаха и понякога жадуваше просто да остане в пълно забвение. Понякога се гневеше от отчаяние, че не може да контактува с тези около нея, и често се объркваше от внезапните скокове от нощ в ден и обратно, от внезапната промяна на светлината зад прозорците: ту студените и мъгливи небеса на зимата, обичайни за това крайбрежие, ту яркото златно слънце на лятото. Това объркваше сетивата й повече от всичко друго, още повече че не можеше да разбере колко дълго лежи така, откакто се беше родило бебето. Излетя от тялото си и се зарея да потърси децата.