Лори я изгледа ококорена, после се обърна към полето покрай пътя. Към двете момичета в двуколката лъхаше силна сладникава миризма на окосено сено, косите бляскаха пред косачите по осеяното с цветя поле. Птици излитаха от тревата пред тях, кръжаха над главите им и се стрелкаха надолу към бръмналите, разсърдени от коситбата насекоми. Косачите пееха — така работата спореше повече, тя го знаеше много добре, от спомените си за дните с брадвата или бъркалото, с чекръка, мотиката и греблото — докато един не извика да спрат. После отвърза бъклицата, която бе провесил на врата си, дръпна чепа със зъби, отметна глава и струята потече на дъга в устата му — сайдер сигурно.
Изтърканата му риза беше залепнала на гърба му от пот; той вдигна глава, щом подаде бъклицата на косача до себе си, и й махна с усмивка. Сигурно бе фермерът, Господарят на жътвата. Увери се, че е права, щом след миг той махна отново да почват работа.
С косите се трудеха шестима, петима мъже и една жена, едра и яка: за косенето се искаше много повече сила, отколкото за жъненето със сърп.
— Ами, косят — каза Лори, осъзнала, че в изненадата си е мълчала дълго. — Първа коситба, но малко позакъсняла. Не си ли виждала коситба?
Флора поклати глава, а Лори я зяпна и за малко да изтърве поводите.
Кареха в бавен тръс: товарният кон на леля Клеора беше едър и лъскав, много по-добър от горкия стар Хораций, но не много по-бърз. Освен това заради кожените ремъци двуколката плавно полюшваше, не като грубото друсане на селска каруца, и Лори трябваше да признае, че раненият й крак не я болеше много повече, отколкото докато лежеше в пухеното легло в къщата на приятелката си.
— Никога не си виждала да косят? — възкликна тя.
— Добре де, ти пък не си виждала шествието на принца по улиците на Крондор — отвърна Флора.
— О, не ти се подигравах — увери я Лори. — Просто… ами, досега не бях срещала човек, който да не е виждал косене. — После въздъхна и добави свенливо: — На едно такова косене Брам ме, целуна за първи път. На танца в края на коситбата, миналата година.
— Значи ще се омъжиш за Брам? — попита Флора, явно зарадвана, че сменят темата.
— Ами, мисля, че той го иска — отвърна срамежливо Лори, без да откъсва очи от коня и пътя пред тях.
— Богове на любовта, много е хубав! — изкикоти се Флора и Лори също се засмя.
— Хубавец е, нали?
В сърцето й бликна радост, колкото и нелепо да беше при тревогата й. „Не е мъртъв. Не може да е мъртъв!“ Но щом майка й и баща й, стълбовете в живота й, можеха да умрат, какво можеше да е сигурно? Отхвърли решително тази мисъл, за да се порадва на хубавия ден. Погледна Флора и изведнъж каза:
— Флора, а ти защо ми помагаш? — И добави припряно: — Не това имам предвид! Но ти и брат ти… отнесохте се с мен като с близка — а аз съм само едно селско момиче, с четири крави и един кон във фермата, не съм изтънчена дама като тебе.
Флора седеше намръщена, леко умислена, но щом чу думите й, се засмя и каза малко горчиво:
— Ха, изтънчена дама!
Лори примига объркано.
— Ами такава си.
Само мебелите в къщата на леля Клеора струваха колкото десетгодишната рента на десет къщи в родната й долина, плюс хана в Релинг и може би воденицата.
— Аз съм дъщеря на сестрата на леля Клеора — каза Флора. — Но тя избягала с един хлебар. Избягали в Крондор.
— Аха! — каза разбиращо Лори. — И дядо ти го отрязал.
Това се случваше понякога и в родния й край. Младежите като че ли се скарваха с бащите си още щом им поникне първата четина и понякога ставаше напечено. Дори Брам, колкото и да беше добросърдечен и работлив, често се караше с Осри. Това бе една от причините да се хваща от време на време с търговските кервани като пазач или колар — освен парите.
— Точно така. А после хлебарят… баща ми, решил да докаже, че той е правият, а не майка ми, и се пропи.
Лори кимна. Това определено се случваше и на село.
— И е трябвало сама да си изкарваш хляба. С пране, шиене и така нататък, нали?
Беше чувала, че това са нещата, които правят бедните жени в градовете. Едва ли можеха да си намерят работа като ратайки и доячки, нали така.
— Да. И с разни други неща — отвърна Флора и се засмя. — В града е трудно за едно малко момиче. Съвсем само, и всички са ти чужди. Аз… върнах се в Ландсенд и нещата ми потръгнаха… но ти си нямаше никой.
Замълчаха. След малко пътят се заизкачва. Караха през малка горичка и приятната прохлада болезнено напомни на Лори за дните, когато ходеше на лов. Видяха някакъв мъж, превит на две под дървата, които едва носеше. Щом стигнаха до него, той остави товара си — хем да се почеше по гърба, хем да ги погледне: двуколка с хубав кон и две хубави момичета в нея не беше нещо, което можеше да види всеки ден. Свали смачканата си вълнена капа и каза почтително: