Скоро Лиман стана постоянен член на дома, получи стаи и място за слугите си. Закупиха се книги, томове и свитъци, пращани от всички кътчета на цивилизования свят. Каквато и да беше цената, Бернар плащаше, но решение така и не се намираше.
После се появиха книгите за черна магия и беше нужна кръв. Първо животинска, а след това…
Бернар се стресна, от гърдите му се изтръгна вик на непоносимо страдание. Отвори насила очи, насила се събуди и насила пристъпи към стъклените врати на терасата. Отвори и пристъпи навън в студената тъмна нощ. Само още две нощи. Вдиша дълбоко ледения въздух. И прошепна:
— След две нощи всичко ще свърши.
Глава 18
Магия
Бурята бушуваше.
— Мег! — изрева нечий глас пред колибата.
Гръмотевицата изтътна и блясъкът на мълнията се процеди през летвите на кепенците. Дъждът съскаше в сламата на покрива, но тя беше дебела и не пропускаше.
Джими — точеше камата си — вдигна глава и наостри уши. Джарвис вече беше заметнал наметалото на раменете си.
— Мег! — отново извика гласът, този път тънък като на момче.
Джарвис отвори вратата — и момчето залитна вътре. Джими реши, че е с година-две по-голямо от него, с лице, обсипано с младежки пъпки, които поне на него му бяха спестени засега, слава На Банат, бога на крадците. Момъкът беше подгизнал от поройния дъжд и дишаше задъхано, сякаш беше тичал мили наред, без да спира — нещо, което издаваше и калта, с която се беше оплескал чак до кръста.
— Влез, Дейви — изръмжа колибарят. Мег вече наливаше една глинена чаша с нещо горещо и ухаещо на билки от котлето, което държеше до огнището. — Какво търсиш навън в такава нощ?
Щом видя двамата непознати, момчето спря. Джими му се усмихна и тикна камата в канията на колана си; светлината на огъня заигра по фината резба на предпазителя на рапирата му.
— Пътници — обясни домакинът. — Е, Дейви, момчето ми, защо си дошъл да викаш Мег? Болен ли е някой, или на някоя й е дошло времето?
После се обърна към Джарвис и младия крадец:
— Тоя е Дейви, син на Таел от „Бодливата зеленика“. Не за първи път Мег я викат в такава мръсна нощ.
— Двама от войниците на барона — успя да каже Дейви, след като отпи от билковия чай и се успокои. — Пребити! Пребити и голи, в конюшнята.
— Пада им се — изръмжа колибарят. — Да гноясат дано, мене ако питат.
— Майка ти може да се оправи с отоци и да намести счупена кост — каза Мег и още докато говореше, отиде при леглото и издърпа друг сандък, дъсчен и обшит с кожа. — Какво друго им има?
Дейви погледна мъжете, запристъпва нервно от крак на крак и накрая избълва:
— Излязоха през вратата и казаха, че… някаква курва ги прилъгала до конюшнята, а сводникът й ги пребил!
Колибарят се навъси още повече.
— Виж ти. В „Бодливата зеленика“ няма леки жени.
— Така казват те — настоя Дейви. Пъпчивото му лице стана още по-грозно, щом се изчерви. — И… ами, дрехите и оръжията им ги няма, и косите и брадите им са остригани, и са отъркаляни и оцапани с тор, и… и…
— Хайде, казвай, момче!
— И някой им е напъхал шишарки в задниците! И на двамата!
Мег закудкудяка от смях. Мъжът й зяпна невярващо, след което и той нададе вой, преви се на две и взе да залита и да се блъска в стените.
— Ох-ох, колко пъти съм искал да го направя това на тия надути кучи синове! Ха, ха, ха! Сега с месеци ще има да сядат кротко-кротко, ох-ох! Много ще внимават, като клякат в нужника, хе-хе-хе!
Дейви се ухили смутено, но май и той си беше стегнал задника.
Джими също се изкиска. „Май е по-смешно да го чуя, отколкото да го видя. Все пак няма да е лошо да чуя същото за Джоко Радбърн или дел Гарза, или за шефа им.“
— А ония момичета ги няма — продължи Дейви.
— Какви момичета? — попита рязко Джими.
— Ония, дето дойдоха с една двуколка от Ландсенд някъде по вечеря — отвърна момчето. — Едни таквиз хубавички, като на картинка.
— Флора! — възкликнаха Джими и Джарвис едновременно.
— Едната куцукаше — добави момчето.
— Лори! — възкликна Джими.
Стомахът му се сви, а Джарвис Коу изруга тихо на някакъв непознат език. Двамата с Джими се спогледаха.
— Чашата преля — каза навъсено Джарвис.
Джими кимна и навлече наметалото си. Дръпна качулката над главата си и си помисли с горчивина докъде го бе довело новото „чувство за отговорност“ на Флора. Пак го бе накарала да си натика главата в нужника.
— Няма време за хитрини — рече той.
— Никакво — отвърна Коу. Излязоха от топлата задимена колиба.
Джими настръхна. Не беше от дъжда и студения вятър. Беше от мисълта, че Флора и Лори са там.