— Трябва да се окъпем, господине — почна той небрежно, като човек от по-горна класа. — И да си купим чисти дрехи.
— Баня ви трябва, не ще и дума — избоботи мъжът. — А и сте въшливи сигурно.
— Ни най-малко. Излязохме за… — Джими се направи на притеснен. — Не искаме родителите ни да разберат и… — И довърши припряно: — Разбирате, нали?
Подозрителността на пазача моментално изчезна. Дотук добре.
— Нападнаха ни улични гаменчета — продължи забързано Джими. Прекалените обяснения правеха чувството за вина по-правдоподобно. — Откраднаха ни дрехите и ни бутнаха в една кочина. Слугинята в къщата ни даде тия дрипи. Моля ви, господине, майка ми е много строга и много, ама много ще се ядоса, ако се върнем така у дома. — Джими открай време си беше добър в подражанието, а времето, прекарано с принц Арута и принцеса Анита, му бе предложило изобилие от средства да се изразява добре, когато потрябва. Сега изглеждаше доста убедително в ролята на синче на дребен благородник или богат търгове. Стига Лари да не забравеше да си държи устата затворена.
И двамата имаха предостатъчно драскотини и отоци, та версията им да изглежда достоверна. Промъкването из тъмните канали и катеренето по стени също беше добавило прилична доза цицини и рани.
— Влизайте — изръмжа портиерът. — Можете да използвате курните, но първо се изтъркайте добре. Ще трябва сами да си намерите дрехи — това все пак не е шивашки дюкян, момчета.
Двамата нахлуха припряно; портиерът прошепна нещо на жената, която седеше до дрехите на къпещите се, за да не ги задигне някой, и намръщеното й лице малко се проясни, но все пак тя заяви:
— Няма да оставя тия дрипи до дрехите на свестните хора!
— Изнесете ги и ги изгорете — каза й Джими, докато двамата с Лари се събличаха. Това свърши работа — дори и дрипи като техните струваха нещо и жената безспорно щеше да изкара няколко петака от тях. Тя кимна и се усмихна и Джими беше готов да се закълне, че късно вечерта след смяната си ще ги извари и на другия ден ще ги продаде на някой вехтошар.
— Ей, момче — подвикна Джими. Всичко това започваше да го забавлява. Малкият прислужник остави метлата на пода и притича до тях.
— На мен и на брат ми ще ни трябват нови дрехи — каза Джими отвисоко. Огледа момчето пред себе си и прецени, че е на ръст горе-долу между неговия и на Лари. — Искам да ни купиш някои неща. Панталони, ризи и ленени долнища. Нови. Нещо малко по-голямо от теб, като за мене, и по-малко, като за брат ми. Май ще трябва да минем без обуща и чорапи. — Погледна Лари и той кимна надуто. — Гледай да са с по-скромни цветове — продължи той, въздъхна, като видя объркването на лицето на прислужника, и обясни: — Да не е червено, оранжево или шарено.
Отброи пет сребърника — предостатъчно за поръчката.
— Рестото можеш да задържиш — добави за всеки случай. — И ако побързаш, ще получиш и тези в добавка. — Показа му още два сребърника.
— Благодаря, господине — отвърна хлапакът, оправи перчема си и изтича навън.
— Дали да не се понакиснем, докато го чакаме?
Лари се подуши под мишницата, направи гримаса и отвърна разпалено:
— Ама разбира се!
Вече изкъпани и преоблечени, двамата се запътиха към Бедняшкия квартал. Изглеждаха съвсем прилично, като чираци, да речем, освен че си нямаха обуща, тъй че имаха основание да се чувстват сравнително безопасно и в по-свестните части на града. Но при сегашните обстоятелства изобщо не можеха да се чувстват в безопасност — факт, който не им излизаше от главите.
В Бедняшкия квартал новите им дрехи можеше да накарат някой да ги изгледа мимоходом с повдигната вежда, но щеше да е явно, че са тукашни, и едва ли щяха да ги погледнат повторно.
Обикновено. Но пък при обичайни обстоятелства навсякъде щеше да има улични хлапета и просяци, а и немалко курви, предлагащи услугите си. Сега обаче улиците бяха почти пусти. Малкото минувачи бяха предимно възрастни, очите им непрекъснато шареха насам-натам и твърде често се спираха на Джими и Лари. Двете момчета имаха чувството, че са заобиколени от тайна полиция.
— Това не мога да го понеса повече — каза Лари. — Непрекъснато имам чувството, че някой ще ме сграбчи за врата. Прибирам се в Майчиното.
Джими поклати глава.
— Аз не. За днес каналите ми стигат. Викам да пийнем.
По-малкото момче се опъна.
— А, не — не днес. — Изгледа го въпросително. — Утре?