Джими кимна.
— Утре. — Каза го като обещание.
И се разделиха, Лари се шмугна в някаква пряка, а Джими продължи по широката улица. Вървеше и си мислеше.
„Зазиданото трябва да се махне и трябва да го направим така, че стражите да не надушат“. По-лесно да се каже, отколкото да се направи. „Опиати?“ Трябваше да е нещо по-силно, да ги унесе така, че да не усетят шума от къртенето на зида.
Но нямаше как да се доберат до стражите, без да са проникнали в тъмницата, а приближаването до самата охрана в най-добрия случай щеше да е проблематично.
Някъде дълбоко в главата му се размърда идея. Беше все още толкова безформена, че не можеше да се хване за нея, затова Джими продължи механично да върви, като се мъчеше да не мисли за нищо. Беше открил, че много често с идеите става точно така: избягват ти, ако почнеш да ги преследваш, но ако ги оставиш на мира, току-виж сами те споходили.
Продължи да върви, пъхнал ръце в джобовете си и вторачен в босите си крака, вслушан в звуците наоколо и много разсеян. Най-сетне спря, вдигна глава и разбра, че е застанал пред кръчма. Нямаше надпис, ако не се смятаха драсканиците на анатомични атрибути по варосаната някога стена, но над вратата бяха набучени няколко сухи клона. Отвътре се носеха шумни гласове и лъхаше на мухлясали, отдавна несменяни рогозки и разлята бира.
„Ах, да! — Той се ухили и влезе. — Че къде другаде? Тази вечер краката ми са по-умни от главата: доведоха ме точно на мястото, което ми трябва“. Чак сега осъзна, че това, което всъщност му трябва, е магия. Как иначе щяха да го направят? А къде на друго място в Крондор можеше да намери магьосник, който да е готов да му помогне? Никъде.
И имаше само един магьосник на цяла седмица път околовръст, който нямаше да задава прекалено много въпроси или да каже на някой друг: Ашър.
Малцината магьосници в града и околностите с достатъчно сила и богатства, за да не ги преследват хората и властта за предполагаеми проклятия — умрял добитък, пресечено мляко, пропаднала реколта — предпочитаха да не общуват много и живееха в усамотение. Имаше една триетажна каменна къща с вътрешен двор, недалече от югоизточната градска порта, за която разправяха, че я обитавал понякога могъщ магьосник, но колкото пъти Джими беше минавал покрай нея, не беше забелязал никакви признаци на живот. От време на време из града се пускаше мълва, че странстващ магьосник е отседнал в тази или онази странноприемница и че е склонен да размени вълшебната си стока срещу злато, но това беше рядкост.
Ашър обаче бе изключение: хем магьосник, хем пияница. А и според слуховете беше склонен да играе на комар и си падал по компанията на жени два пъти по-млади от него. Ето защо живееше постоянно в тази част на града, където никой нямаше добитък, който да пометне, мляко, което да се пресече, или реколта, която да пропадне. При толкова малко процъфтяващи занаяти в Бедняшкия квартал рядко щеше да се намери повод да се търси човек, на когото да прехвърлят вината за хорския провал. Провалите тук си бяха ежедневие.
Кръчмата помнеше по-добри времена — тесните като килии „кътчета“ по ъглите бяха твърде уютни за сегашната й клиентела. Повечето гости седяха върху каниите на ножовете си, докато хвърляха заровете, за да се сетят лесно къде са им дръжките.
Джими погледна към най-отдалечения ъгъл на помещението и усмивката му се разшири. Макар че да намери човек Албан Ашър в тази кръчма бе толкова сигурно, колкото да намериш лоша бира в мръсна халба. Джими не го беше виждал никъде другаде досега, освен в неговия обрасъл с паяжина ъгъл. Ако питаха младия крадец, Ашър направо беше пуснал корени там. Но то пък къде другаде да ходи? Никъде не ходеше той. Светът му идваше на крака. Макар да беше старо пиянде, запален комарджия и коцкар, когато бе достатъчно трезвен, продаваше магии, които наистина си действаха доста добре. Джими беше чувал за няколко негови провала; но те носеха по-скоро разочарование, отколкото бедствия. Освен това къде другаде в града човек можеше да намери маг, готов да продаде магия за толкова злато, че да му стигне да се напие, да седне да поиграе на карти или да убеди някое младо момиче да легне с грозник на годините на дядо й?
Джими си взе халба бира и поръча и чаша от най-доброто вино в кръчмата. Виното миришеше толкова кисело, че май можеше да остърже и катран, и макар да не беше от най-твърдите въздържатели в града, Джими всъщност нямаше намерение да пие бирата. Отиде при магьосника, сложи виното пред него, седна от другата страна и загледа мръсния черен халат.
Ашър не се съживи веднага, но най-сетне миризмата на вино събуди реакцията му. Ноктеста като на хищна птица ръка се протегна от единия ръкав и надигна чашата; магьосникът отпи и от устата му излезе гърлен одобрителен звук — гърлото на Джими се сви, когато младежът си представи какво поглъща обикновено този нещастник. Магьосникът кихна, после се оригна мощно и се изкиска злобно на киселата физиономия на момчето, щом изпаренията го лъхнаха.