Джими настръхна. Ашър наистина прилагаше магия. Откакто се помнеше, Джими притежаваше почти свръхестествен усет за приближаваща се опасност или че наблизо се прилага магия.
След няколко минути Ашър свърши и рече:
— Сега е по-силно. — Бутна кесийката към Джими. — Само една щипка в лицето на оня, дето искаш да падне, и готово!
— А стената?
Магьосникът изсумтя, после грабна торбата до стола си и я тропна върху мръсната маса. Отвори я и взе да рови вътре, все по-дълбоко и по-дълбоко. Вътре подрънкваха разни неща, Ашър ги опипваше вещо и току се изкискваше, сякаш си спомняше за някой гаден номер, който да извърти, щом му остане време.
— А! — най-сетне рече той и постави на масата между двамата малко шишенце, запечатано с олово. — Ето ги и тях.
Джими присви очи. Шишенцето беше съвсем мъничко, колкото първата става на кутрето му, и доколкото можеше да прецени на смътната светлина, беше съвсем празно. Посегна да го вземе и да го огледа отблизо, но магьосникът го плесна по ръката и изръмжа предупредително:
— Не сме се споразумели за цената.
— Но в това шишенце няма нищо!
— А, има то — прошепна магьосникът и се наведе към него. — Само една капчица. Само това ти трябва, та хоросанът да почне да става на пясък. Но каквото и да правиш, не я капвай на себе си — предупреди той. — Капни я на твойта стена и работата е готова! Все едно къде — горе, долу, по средата — защото щом хоросанът и камъкът са свързани, ще стане работата. — После се отпусна назад. Ако се съдеше по мърдането на мустаците му, се усмихваше.
— Колко? — Джими изобщо не беше сигурен във всичко това, но по-добра идея просто нямаше.
Всъщност това беше единствената идея освен чука, длетото и много молитви към Рутия дано пазачите да се случат глухи. Все пак не мислеше да приеме първата обявена от магьосника цена.
— За тебе колко струва? — попита Ашър.
Джими се усмихна бодро и подхвърли:
— Дай да му ударим още по едно, преди да се спазарим. Кръчмарю! — ревна той през рамо и го събуди. — Донеси още по едно от същото!
Джими напусна кръчмата с придобивките си почти на разсъмване. Вдигна шишенцето пред очите си и примижа на мигащата светлина на един фенер. Въздухът беше студен и влажен, миришеше така, както обикновено мирише в сивата пустош между нощта и деня, също толкова обезкуражаващо, колкото се чувстваше самият той.
„Пак като че ли нищо няма вътре. Но пък старецът има добра репутация“. Ашър можеше да е всякакъв, но през всичките години, откакто продаваше стоката си в Крондор, никой не го беше обвинявал в измама при сделка, което в Бедняшкия квартал се равняваше почти на кралски декрет за смъртна присъда.
Изобщо не се оказа кой знае какъв пазарлък. Колкото и дълбоко да бръкнеше в златото на принц Арута, Джими изобщо нямаше да може да си позволи толкова голяма магия, ако старецът не беше такъв затъпял пияница. „Не е мой проблем, нито е моя вина“. Но цената си беше честна, тъй че не му се налагаше да се безпокои, че скоро ще се събуди цял покрит с пришки. Най-малкото цената беше честна, стига в това шишенце наистина да имаше нещо.
„Нещо, което обаче не бива да капвам върху себе си“, припомни си той. Доста притеснителна идея, като си помисли човек. Как се излива нещо, което като че ли не съществува? Много внимателно, предположи Джими.
„Мисли — каза си той. — Разполагам с нужните средства, за да спася брата на Лари, Флора и останалите. Вероятно. Което значи, че вече сме много по-добре, отколкото преди“.
Сега единственото, което трябваше да направят, бе да го направят.
Глава 5
Спасяване
Лари се ококори.
— Албан Ашър е пиянде! — На дребното му личице се беше изписала по-скоро паника, отколкото негодувание, а тонът му беше по-скоро изненадан, отколкото ядосан.
„Всъщност и аз бях реагирал така, ако Лари беше дошъл с такова предложение“ — помисли Джими.
— Не говориш сериозно! — продължи Лари.
— Отчаяни сме. — Джими му даде знак да млъкне. Майчиното не беше толкова претъпкано, колкото преди да съобщят последната заповед, но все пак беше по-пълно от обикновено. Повечето хора, които по това време трябваше да са на улиците, спяха. — Отчаяните времена искат отчаяни мерки. — Джими беше чул някъде тази фраза и много му допадаше: обикновено вървеше, когато човек трябваше да намери сериозно оправдание за нещо.
— Отчаяни, но не тъпи! — опъна се Лари.
— Отчаяните мерки често изглеждат тъпи, преди да си ги приложил — обясни авторитетно Джими. — Това е исторически факт, можеш да погледнеш в кралските архиви, ако не вярваш.