Пусна първо Джералд, по-малкия брат на Лари Ушето. Най-вече за да уталожи страховете на Лари, но и отчасти за да покаже на момичетата колко лесно е спускането. Като се изключеше вонята. Благоразумно премълча за нея. Но пък бегълците със сигурност нямаше да поискат да се изкатерят обратно, нали ги чакаше бесилката. Е, някои можеше и да я предпочитат.
Накрая останаха само двамата с Флора. Джими я погледна и каза с възбудена усмивка:
— Трябва да направя още нещо, преди да тръгна. — Тя го изгледа озадачено, но му кимна да продължи. — Въртят се слухове, че дел Гарза е тикнал в тъмницата и принц Ерланд. Имаш ли някаква представа къде го държат?
— Откъде да знам?
— Но трябва да е някъде наблизо, нали?
— Предполагам. Щом се носят слухова, че е в тъмницата, значи трябва да е някъде тук. — Килна глава на една страна. — Какво си намислил?
— Ще го измъкна.
— Да не си полудял? — изсъска тя. — Знаеш ли какво ще стане, ако го направиш? — Ококори се ужасена. — Праведника! — И закри уплашено уста с ръка. — Дел Гарза може и да не те хване, но от Праведника не можеш да избягаш!
— Сигурно ще е много доволен — отвърна Джими убедено. По-убедено, отколкото всъщност се чувстваше. „Праведника бездруго не ми вярва много“.
Тя облиза устни и попита:
— Сериозно мислиш да го направиш, нали?
— Че защо не? — отвърна той с блеснали от възбуда очи. — Какъв по-добър шанс за всички? Кой родолюбив гражданин на Крондор би го пропуснал?
— Добре — отвърна тя без дъх. — Ще ти помогна.
Това го стъписа. Не беше си и помислял да я привлича на своя страна.
— Ще се справя сам — заяви той твърдо. — Няма нужда да рискуваш да те хванат отново.
— Но нали казват, че е болен, Джими. Може да ти потрябва помощ.
Изгледа го твърдо и най-сетне той кимна с неохота. После се захвана с ключалката на килията. Оказа се по-здрава, отколкото очакваше, но нали все пак трябваше да държи обикновени затворници, а не специалисти по отваряне на врати с пълен комплект принадлежности. Заопипва я по усет и за първи път в живота си благослови Дългия Чарли за всички досадни упражнения. Флора стоеше до него, изтръпнала от страх, и току хвърляше по едно око навън за тъмничарите. Накрая ключалката изщрака, отвориха вратата и потръпнаха от скърцането на пантите.
— Сега накъде? — зачуди се Джими.
— Нас ни доведоха оттам — каза Флора и кимна наляво. Оскъдна слънчева светлина идваше от тясна дупка в тавана. — Преди нашата килия имаше още две, големи, но почти нищо друго. Затова мисля, че трябва да е насам. — Тя посочи надясно и бързо пое натам.
— По-добре аз да съм първи — спря я Джими. — Имам нещо, което мога да използвам, ако срещнем някого.
Флора повдигна вежда, ала не възрази.
Джими тръгна пред нея с неловкото усещане, че макар казаното да беше истина, главната причина да държи да е първи беше, хм…
„Защото искам да съм първи“. И подозираше, че Флора го разбира.
Коридорът беше тъмен и тесен. Джими не можеше да си обясни защо са го направили точно такъв, освен ако не бяха очаквали обитателите му да са бухали и котки. Реши обаче, че това е само в тяхна полза, защото им осигуряваше прикритие, когато трябваше да надникнат иззад някой ъгъл, за да видят дали напред е чисто. Дотук никой не ги беше забелязал. Всяка килия, която бяха проверили, беше празна.
Това го изненада — беше сигурен, че дел Гарза хвърля в тъмницата всички наред. А като се имаше предвид и нравът на Джоко Радбърн, беше още по-сигурен, че ще завари зад решетките половината град. Поне официалната половина.
Започваше да губи търпение — бяха вървели толкова дълго, че имаше чувството, че вече са обиколили цялата цитадела.
После на мигащата светлина на запалената пред поредната килия факла се открои фигурата на пазач. Гвардеец на Батира, ако се съдеше по черно-златистата униформа, и заспал, въпреки че стоеше прав, подпрян на алебардата си, ако се съдеше по клюмванията и резките трепвания на главата му. Да можеш да спиш прав, изглежда, бе едно от основните войнишки умения.
Джими приклекна, и даде знак на Флора да направи същото. После извади от кесията си малката торбичка, която беше купил от Ашър, и я развърза. Чак тогава му хрумна, че няма представа колко от веществото трябва да използва. Намръщи се. Беше мислил не за каквото трябва — вместо да попита колко да използва и колко ще трае, го беше интересувала само цената.
Реши да се промъкне и да духне една щипка в лицето на климащия тъмничар. После, ако трябва, да продължи процедурата, докато пазачът не се смъкне на пода. Сви рамене. Планът изобщо не изглеждаше съвършен, но все нещо трябваше да се получи. В края на краищата дотук нещата вървяха съвсем добре по системата с опита и грешката.