Обърна се към Флора и мълчаливо й даде знак да стои на място. Тя кимна и му махна да върви. Преди дай обърне гръб, Джими извъртя очи към тавана и й се изплези — физиономия, на която не си беше мислил, че е способен. Но мразеше да му казват какво да прави. Особено когато идеята си беше негова, нали така.
„Съсредоточи се“.
Тръгна напред пъргаво, но без да бърза, стъпваше като котка. Пазачът беше изпаднал в поредната клюмаща фаза на дрямката. Джими щипна с два пръста от магическия прашец и го духна в лицето му тъкмо когато той вдигаше стреснато глава. Тъмничарят изгрухтя като прасе, смъкна се на пода като чувал с картофи и младият крадец успя да хване алебардата, преди да издрънчи на плочите.
Флора пристъпи до него и двамата смаяно погледнаха хъркащия в краката им страж.
— Какво използва? — прошепна момичето.
— Едно нещо, купих го от магьосник — отвърна най-небрежно Джими и издърпа връзката ключове от колана на тъмничаря. — Ще взема да си купя повечко. Полезно вещество! — Измъкна торбичката изпод ризата си и й я подаде. — Ако дойде някой, духваш му една щипка в лицето и гледаш да не вдишаш и ти от нея. — Тя кимна и пъхна торбичката под елечето си. — Дай да отворим вратата.
В малката килия беше тъмно като в рог, така че взеха факлата. Беше по-студено от коридора навън и миришеше на плесен и човешки изпражнения.
На пода имаше тънък мръсен сламеник, а на него, завит с дрипаво одеяло, лежеше мъж. Лицето му беше бледо като восък, очите и бузите — хлътнали дълбоко, а дъхът му — хриплив и болезнен, сякаш всяко вдишване му струваше усилие.
Флора изохка съчувствено и се наведе до затворника. Хвана едната му ръка и започна да я разтрива.
— Съвсем е измръзнал, Джими! — Обърна се и го погледна. — Иди вземи наметалото на пазача.
Джими учудено вдигна вежди — не беше очаквал, че е способна на състрадание към когото и да било. Но ако това беше принцът, трябваше да побързат, ако искаха да го измъкнат оттук. Той постави факлата в скобата до вратата и излезе.
Щом се върна, тя му прошепна:
— Дай да го завием и отдолу; сламеникът изобщо не го пази от пода.
Джими кимна, но го отчая това, че мъжът все още беше в безсъзнание. Как да разберат че е затворникът, когото търсеха, като не можеше да им каже? Младият крадец беше виждал принца само веднъж и от разстояние, но тогава той беше много по-здрав от този окаяник.
Пъхна ръката си под главата и раменете на затворника, надигна го и само дето не го отпрати във въздуха — изобщо не тежеше, все едно че беше направен от пръчки и въздух.
— Е, ако се наложи да го носим, поне ще можем — измърмори той.
— Но той е много болен, Джими — промълви Флора, докато загръщаше наметалото около измършавялото тяло. После отчаяно вдигна ръце. — Чуваш дишането му, нали? Явно е пневмония, има и треска.
— И не знаем дали е принцът — отвърна навъсено Джими.
— Кои сте вие, деца? — прошепна мъжът и бавно отвори блесналите си от треската очи.
След това закашля силно и продължително и се присви, докато спазъмът отмине, с изкривено от болка лице. Щом кашлицата свърши, отново се отпусна в постелята и въздъхна. Двамата му кандидат-спасители го гледаха съчувствено. Накрая той отново отвори очи.
— Е?
Шегаджии сме — отвърна Джими. — Вие кой сте?
Мъжът оформи думата „Шегаджии“ на устните си, но не я изрече. После направи усилие да се усмихне и мършавото му бледо лице се разкриви ужасно. Заговори почти без дъх, между думите имаше дълги паузи:
— Аз… съм… принц… Ерланд… Крондорски… — говореше с гордост, въпреки окаяното си състояние.
— Взел ли си нещо за пиене? — попита Флора. — Устните му са съвсем сухи.
Джими поклати глава.
— Ще пребъркам пазача.
Върна се след секунди и й подаде един мях.
— Мисля, че е вино.
Флора повдигна главата на принца и поднесе меха към устните му.
— Благодаря — промълви Ерланд, след като отпи, и вдигна вежди учудено. — Доста е добро. Нищо не са ми давали, откакто ме преместиха тук тази сутрин.
Може и да беше от въображението му, но на Джими му се стори, че цветът на лицето на принца малко се пооправи. Ерланд показа с очи, че иска да пийне още, и Флора му даде.
— Дойдохме, за да ви измъкнем оттук, ъъъ, ваше височество. Поне си мислеше, че „височество“ е подходящото обръщение. Беше съвсем сигурен, че „величество“ няма да е никак на място.
Но принцът поклати глава и им се усмихна.