— Абсолютно. — Джими се постара да се успокои. Толкова ли лошо щеше да е? Хората се оправяха някак с живота и извън Крондор. Цял свят навън можеше да изучи!
Но му беше и мъчно.
— Тогава можеш да си вървиш. — Нощният господар го изгледа изпод вежди. — И като казвам „да си вървиш“, имам предвид много далече. В случай, че не си ме разбрал от първия път.
— Слушам.
Джими изхвърча навън. До полунощ трябваше да си прибере златото, после да се промъкне до кервансарая при източната порта. Все някак щеше да мине покрай стражата — не се съмняваше в способностите си за това, — а после да си изпроси или плати пътя с първия керван, тръгнал на изток или на север. Казаха му да иде някъде далече, но щеше да си остане все пак в Кралството. Нямаше да рискува из пустините на Велики Кеш.
Много изнервен и не по-малко възбуден, той за последен път забърза през каналите на града.
Глава 6
Пътуване
Джими вдигна ръка.
Вирна два пръста и гостилничарят напълни две насмолени кожени халби от буретата, поставени на дървените магарета покрай стената.
Беше на средна възраст, плешив и дебел; кръчмарката, сигурно беше жена му, изглеждаше също като него, само дето имаше коса. Изчака търпеливо, докато Джими порови в кесията си и извади пари. Кръчмата не беше кой знае какво: застлан с рогозки под, тухлени стени с парчетии от някогашна замазка по тях и груби дървени маси и дъсчени пейки и столчета. Миризмата обаче беше много лоша — най-вече на разлята бира, което си беше неизбежно.
Мястото си имаше предимство с това, че не беше известно като едно от предпочитаните свърталища на Шегаджиите: повечето други посетители в момента бяха пристанищни хамали и работници, наблягащи над последната халба бира с малко хляб, сирене и туршия в чинията отстрана.
„Не е кой знае каква реклама за честен труд — помисли си Джими кисело, отпи и отри устата си с опакото на ръката. — Но пък той никога не ме е изкушавал“.
„Платното и котвата“ беше типичен моряшки вертеп, каквито човек можеше да намери в пристанищния квартал на Крондор. Джими беше проучил кервансарая и бе преценил, че едва ли ще може да се измъкне от града до ден-два, при цялото строго внимание, на което бяха подложени всички, опитващи се да напуснат Крондор. Рухването на кулата над килиите беше спасило над трийсет Шегаджии, но също така бе накарало дел Гарза да побеснее от яд и да отвърне със сурови мерки. Няколкото Шегаджии, оказали се твърде глупави да се покажат на открито, вече бяха прибрани в тъмницата на Пазарния площад — пазеха я здраво полицаите на шерифа, — но можеха да се надяват, че ще избегнат бесилката, тъй като никой не бе задържан за углавно престъпление — освен ако дел Гарза пак не променеше законите. Само че няколко обикновени работници и жени и дъщери на търговци също бяха прибрани, тъй че дел Гарза беше обърнал целия град с главата надолу.
Доколкото Джими бе успял да разбере предната вечер, дел Гарза беше хвърлил едва ли не всеки инженер и зидар в Кралството да залази по тая проклета кула — като че ли беше решил на всяка цена да я вдигне пак, преди херцог Ги да се е върнал от границата с Кеш. Джими се усмихна. Хвърли му един-двама магьосници, и готово.
— Благодаря — каза Флора, отпи и го погледна над ръба на халбата си. — Замислил си се нещо. За какво?
Той се сви над бирата си, издуха тънкия пласт пяна и се зачуди дали изглежда толкова потиснат, колкото се чувстваше.
— Просто трябва да напусна града. И да се промъкна на някой кораб. Не си падам много по корабите.
— Качвал ли си се някога на кораб? — попита го тя леко възбудено.
— Не. Но знам, че качиш ли се на някой, няма много места където да драснеш, освен ако не можеш да плуваш като риба. В криенето съм си добър, но да се скриеш на кораб… наричат го „нередовен пътник“.
— Ами недей. Иди като редовен.
Джими въздъхна.
— Дел Гарза проверява пътниците толкова внимателно, колкото на градските порти.
— Я по-бодро, Джими! Не е краят на света — каза тя, но също се умисли.
— Не бе, само дето Праведника иска да ида на края на света. Да се покрия за малко. Може би най-много ще му хареса, ако се уредя да ме отвлекат във Велики Кеш, или на онзи свят, от който идват нашествениците. — Погледна я изпод вежди; дори не беше сигурен дали му обръща внимание. „Като ще мрънкам и ще се самосъжалявам, поне да се беше вслушала и да хване същината“.
Не точно така беше очаквал да се развият нещата тази вечер. Някой, а може би някои, би трябвало да го черпят с ейл и да му плащат вечерята, да му пеят хвалебствени песни и да го тупат по гърба, докато го заболи. А вместо това не можеше да припари до „Шегаджийска отмора“, че даже и до каналите: трябваше да се махне от града, и то скоро. Дори забавянето дотук можеше да е рисковано.