Корабът се движеше изненадващо бавно към устието на залива. Джими пак погледна към кърмата и видя, че капитанът е сложил ръце на руля и продължава да реве команди.
— А, ей го, че се усилва ветрецът — каза морякът до него. Небето се затули от ниски студени сиви облаци. Водата стана от синя зеленикавосива и започна да се огъва на високи хълмове, които се понесоха към тях, увенчани с бяла пяна. Тъпият корабен нос се издигна да ги посрещне, вряза се и отново се вдигна, а бялата пяна прехвърли предното перило и се завихри дълбока до глезените по палубата. С неразумна за Джими бързина земята вляво от тях изтъня до тънка черна линия, а корабът заподскача като побеснял кон.
Един от моряците видя как лицето на Джими Ръчицата пребледня като тесто и как запуши устата си с ръка.
— Подветреният парапет, тъпако проклет! — изръмжа той, сграбчи момчето за яката и колана, избута го и натисна главата му навън от перилото тъкмо когато дойде първият пристъп. — Нахрани рибата и недей да ни цапаш палубата, скапаняко проклет!
— Мразя те — изломоти вяло Джими, без сам да знае себе си ли има предвид, Флора ли, която му бе докарала всичко това, кораба ли, екипажа ли, или всички наведнъж.
Стомахът му беше на възел, главата го болеше, а очите — все едно че ги беше търкал с горещ пясък. „Вече знам за какво е измислена думата ужас“, рече си той, докато пълзеше едва-едва към перилото и стомахът му се надигна отново, макар да не беше останало нищо за изхвърляне.
„И воня ужасно“.
Толкова ужасно, че повечето време изкарваше на палубата, та силните ветрове да поиздухат вонята. Това означаваше най-вече при кърмата, защото вятърът идваше от юг. Бързо се беше научил, че плюенето не е единственото нещо, което не бива да правиш срещу вятъра. Свежият въздух му помагаше донякъде да се изтърпи, но отбягваше всякаква компания.
Понякога, между пристъпите на повръщане, се самоизтезаваше, като си припомняше първоначалните си планове за това пътуване. Беше си представял как ще играе на зарове с екипажа и набързо ще опразни джобовете на моряците. Беше го правил много пъти в Крондор, макар че тогава повечето моряци бяха пияни.
Но вместо това екипажът се забавляваше — промъкваха се до него и му ръмжаха неща от рода на: „Аха, гадно ти е, а? Трябва ти една хубава паница с хубава тлъста мръвка вътре, с мазен сос, момченце! Или к’во ще кажеш за студена рибешка яхнийка?“ И после се смееха, щом почнеше да ругае немощно, без да разбират, че е готов да ги изколи всички на място, стига да не беше толкова слаб и стига от движението да не му ставаше още по-зле.
„А може би ме помнят от игрите на зарове по кръчмите и това сега е някаква форма на зло и извратено отмъщение“.
Флора се добра до него със залитане. Носеше му халба рядък бульон. Присви се до него на завет от влажния вятър зад един вързан за палубата кафез.
— Флора — изстена той и се опита да пийне малко от соления бульон. Като че ли по-малко болеше, когато имаш какво да дадеш на морето. — Мислиш ли, че са ме познали? Дали не съм обрал нечий джоб, или съм попрекалил с печалбата със заровете, как мислиш? — После поклати глава. — Но от това нямат полза, тъй че какво се притеснявам и аз.
Тя сви рамене.
— Ами, ако аз разбера, че край мен има някой, който ме е обрал или измамил, и единственото отмъщение, което мога да му нанеса, е да го накарам да повръща, щях да го направя, и то с радост. И бих решила, че има полза, и то доста. — Усмихна се, като видя измъчената му и уплашена физиономия. — Но не смятам, че са те познали, Джими. Аз самата едва те познах, като те видях отначало на кея, толкова достолепно изглеждаше!
Тя се загърна в дебелия си шал и се присви по-близо до него; потръпваше от студ. Топлината й беше добре дошла, а и това, че го заслони от вятъра от тази страна.
— Всъщност, изглежда го правят всеки път, щом на някой му прилошее, все едно дали пътник, или моряк — продължи Флора. — Мисля, че е много злобно, и ги помолих да не го правят повече. Но честно казано, не мисля, че ще устоят.
Той се опита да изсипе останалото от бульона през борда — свитият му стомах беше започнал да негодува, — но тя му го бутна към устата.
Значи екипажът не му отмъщаваше — правеха го просто за забавление. Това беше добре.
„Добре, че не мога да проклинам истински, иначе досега целият екипаж щеше да се гърчи по палубата и да мрат в ужасни мъки“. А в пристъпите на ужасната морска болест човек можеше да измисли наистина ужасни неща.
Разбираше, че ако Флора им беше повлияла, моряците сигурно щяха да се държат с него още по-лошо. Обаче не знаеше с какво е успяла да ги вразуми.