Може би трябваше да… Той се поколеба.
— Флора, ти да не би…
— Да им бутам, за да те оставят на мира ли? — Флора поклати глава и се усмихна. — Ако го правех, едва ли щях да получа кой знае какво в замяна, не мислиш ли? Не, вече не. Ще съм почтено момиче, дори това да ме убие. Поне докато не разбера дали наистина си имам близки.
Видя го как нещастно погледна изстиващия бульон и го потупа по рамото.
— Хайде, изпий го, Джими. Трябва да сложиш нещо в стомаха си, иначе наистина ще се разболееш.
Той я погледна жално, но тя само закима окуражително. Джими стисна очи и отпи от бульона. Знаеше, че отново ще се надигне нагоре, но поне малко го постопли отвътре. А и Флора щеше да чака, докато го изпие, дори течността да станеше на буца лед.
После помисли за това, което му бе казала.
— Но аз вече съм болен.
— Още не умираш. Но ако не пиеш вода или бульон, може и дотам да се стигне.
Приятна мисъл, няма що.
Джими започна да усеща как бульонът къркори в свития му от болка стомах — знаеше, че много скоро ще поиска да го напусне. Щеше много да го е срам, ако Флора го видеше точно в такъв момент.
— Готвачът каза, че ако успееш да го задържиш това и малко да погледаш към хоризонта, за да ти се настроят сетивата, може да надвиеш болестта. При някои хора става. — Погледна го жалостиво и добави: — А при някои не става.
— По-добре слез долу — подхвърли той.
Тя го погледна накриво, кимна и прибра кичурчето коса, подало се от гънките на шала.
— Да, тук става студено. По-късно ще се върна с още нещо.
— О, богове! — изпъшка Джими и хукна към парапета.
За щастие, Флора побърза да се махне. Той успя някак, насила, да задържи съдържанието в стомаха си. Послуша съвета й, загледа се към хоризонта и скоро забеляза, че издиганията и спусканията на кораба са по-малко мъчителни, когато не само усещаш движенията, но и ги виждаш. Вдиша няколко пъти бавно и дълбоко и отново отпи от бульона.
От известно време бе забелязал, че един от другите пътници го наблюдава. Беше около трийсетгодишен, среден на ръст и с добре балансирана стойка, което го накара да си помисли: „Майстор сабльор“. Носеше тъмни дрехи от хубав вълнен плат, но доста поизтъркани и с петна засъхнала сол. Такова облекло прилягаше по-скоро на някой пътуващ дребен търговец или на корабен офицер.
„Но коланът е доста носен“, помисли си Джими зарадван, че може да се разсее с нещо в нещастието си. „Виж как се е излъскал и разтеглил малко. Онова лъскавото е от каишката за сабята“.
Също като него, мъжът повечето време стоеше сам, макар и сигурно по други причини. Помагаше понякога на моряците, щом морето станеше необичайно бурно, иначе или зяпаше вълните, или обръщаше очи към младия крадец, а това започваше да му досажда.
И да го тревожи, освен това. Джими беше обърнал повечето си злато в монети от сребро и мед и ги беше скрил на разни места по тялото си. В някои моменти си мислеше, че непознатият по някакъв начин е разбрал, че носи по себе си над сто и петдесет в злато и сребро, макар че това нямаше как да се забележи от никого.
Освен ако този тип не го беше видял, докато сменяше златото си за сребро.
Джими определено не изглеждаше богат. Флора го беше пременила в един дюкян за употребявани дрехи, посещаван от почтени граждани. Вярно, бяха с много джобове, но това си беше съвсем обичайно за момче на неговите години, все едно градско или от Шегаджиите. А да имаш много джобове не означаваше непременно, че са пълни с пари. Макар че в неговия случай си беше точно така.
„Единственият лъч светлина е, че ако поиска да ме ограби, ще трябва да го направи тук, на палубата, пред очите на капитана и екипажа, и на Флора, когато е тука“.
А и щеше да му отнеме доста време, защото като един от най-добрите джебчии в Крондор, Джими отдавна бе научил цената на харченето на ценности. И с десетината джоба, без да се смятат онези, които сам си беше пришил, разполагаше с достатъчно места, където да си скрие парите. Разбира се, ако се катурнеше, през борда, щеше да потъне като камък на дъното, но човек не може да има всичко наведнъж. Освен това в сегашното му състояние тази идея изглеждаше дори привлекателна.
Джими се вкопчи в перилото и очите му предпазливо се плъзнаха към непознатия, който седеше, опрял гръб на главната мачта. Мъжът улови погледа му и с плавно движение се изправи. Докато се приближаваше, извади нещо от кесията на колана си.
Джими се напрегна.
Мъжът спря пред него и му подаде някаква кожена каишка.
— Дай да ти я сложим.
И без да дочака отговор, го хвана за лявата китка, върза каишката и я понагласи. После каза: