— Не мога да понасям повече да те гледам как страдаш, момче. — Гласът му беше плътен и спокоен.
Джими усети, че нещо като камъче се е опряло в китката му. Изгледа непознатия подозрително.
— Просто я подръж така и след няколко часа проблемът ти би трябвало да се реши.
— Магическа ли е?
Мъжът изсумтя.
— Едва ли. Този номер ми го показа един стар кешийски моряк и съм готов да заложа последния си сребърник, че в него няма нищо магическо. — Протегна ръка. — Аз съм Джарвис Коу.
Джими я стисна вяло.
— Ако това подейства, господин Коу, ще ви бъда задължен за цял живот.
В този момент корабът се издигна нагоре, а после се спусна стръмно надолу и с него — и стомахът на Джими. Когато се обърна отново, Джарвис Коу вече го нямаше. Той погледна опулен кожената гривна и си помисли жално: „Не, не ми се вижда да действа“. Обърна отново очи към хоризонта и замислено отпи още глътка. Може би със зяпането към хоризонта и с камъчето на китката щеше да преживее някак това пътуване…
„Ама то наистина действа!“, помисли си Джими възбудено след около час и изломоти на глас:
— О, богове, действа!
Погледна в паницата си. Имаше някаква яхния, неизбежната пътническа храна, в която плуваха бобени зърна, парчета сушен домат и солена риба… и не караше стомаха му да ръмжи за парапета!
Дори гърчещата се твар, която се изтърси от твърдия му сухар, щом го почука на масата като всички останали, не го погнуси, както щеше да стане в Крондор. Сега просто се чувстваше…
— Гладен — прошепна той. — Колко време мина! Бях забравил какво е да си гладен!
Флора го гледаше странно. Пътниците се хранеха на една маса, поставена в коридора пред капитанската каюта; Джими й се усмихна и тя също му отвърна с усмивка, щом той загреба с лъжицата и залапа методично, докато не изяде всичко. Не беше кой знае колко, но се почувства натъпкан — нищо чудно след три дни без нищо, освен вода. И яденето си остана на мястото.
Ръката й го дръпна да го събуди, преди лицето му да цопне в празната паница.
— Хайде, братчето ми — каза тя и му помогна да стане.
Събуди се под грубите кафяви одеяла и вътрешното чувство му подсказа, че е спал доста дълго. И не беше чудно, след като толкова време не само че не можеше да яде, но и да поспи не можеше.
„Ако това е да се чувстваш стар, дано да си умра млад“, рече си Джими и потрепери. Дрехите му бяха влажни и лепкави, но това усещане не му беше чуждо и краката му само дето не затанцуваха по коридора и по стъпалата към палубата — отиваше да потърси благодетеля си. Тръгна да обикаля и се загледа в работещите моряци: винаги е приятно занимание да гледаш как някой друг се поти.
Бе доволен от чудото, че се е отървал от морската болест, и целият свят сякаш придоби някак по-розови оттенъци. Младият крадец реши, че пътуването до Ландсенд в края на краищата май няма да се окаже чак толкова неприятно. Просто се беше стъписал от настояването на Праведника да се махне, това беше. И малко се беше попритеснил, че няма да има нищо — и никой познат, на когото да се опре. Никакъв страх не беше изпитал, само го бяха изненадали.
Освен това се беше оправял с тъпите селяни съвсем добре, когато дойдеха в Крондор, защо сега да има проблеми с тях само затова, че са си у дома? „Ще си е истинско приключение, кълна се в Рутия! Ще имам за какво да разправям, като се прибера“.
Това, че гори от нетърпение да се върне у дома още преди да е стигнал до целта си, го накара да се усмихне кисело. Можеше да излъже мнозина, но не можеше да лъже себе си. „Е, добре, не е нещо, което бих си избрал сам. Но и друг път съм обръщал лошия си късмет в изгода. Не виждам защо сега трябва да е другояче“.
Огледа се отново. От Коу нямаше и следа, а вече бе стоял навън почти цялото утро.
— Къде е оня, дето подпираше вчера главната мачта? — попита той един от минаващите край него моряци.
— В каютата си сигурно — изръмжа морякът и го подмина. — Да не съм му бавачка, че да знам.
„Като не можете да ме накарате да драйфам, вече не съм ви забавен“, помисли си Джими злобно.
И все пак беше странно. До вчера не можеше да се отърве от онзи тип, а днес той беше изчезнал. Не му харесваше това, подозрително някак беше това поведение. Твърде много му напомняше за хората на Радбърн.
Измъченият му стомах се надигна ужасно и той си рече наум: „О, богове! Не пак! Мислех, че съм се излекувал вече“. Но не морската болест бе предизвикала гаденето, а представата, че може да го следи тайната полиция на Батира.
Джими познаваше много от дебнещите шпиони на Радбърн по външност, а и познаваше кой е шпионин по държането му. Но те дали го познаваха?