Опита се да се отърси от тази мисъл. В момента изглеждаше порядъчно, в смисъл — не като себе си. А щом заговореше — нещо, което заради болестта се беше случвало рядко — внимаваше да се изразява като добре възпитано момче. Нямаше абсолютно никаква причина някой да подозира, че е Шегаджия. А и Флора беше опознала предостатъчно мъже от сой покрай занаята си, имаше достатъчно опит, за да може да говори като почтено момиче, тъй че не го беше издала с уличния си жаргон. Само „господине“ и „ваше благородие“, никакви там „миличък“, „любими“, и нито една мръсна думичка не беше се изтърсила от устните й, откакто бе сменила курвенското си облекло със скромна рокля, шала на раменете и шапка. Освен това, ако Коу го познаваше, защо просто не го беше предал на пристанището, или просто да го бутне през борда?
„Щеше да е лесно — каза си Джими. — Всички адове и демони, щях да съм му благодарен даже!“
И все пак, след като накрая му се представи, загадъчният непознат беше изчезнал. Дали не беше просто една загрижена душа, притеснена да не би горкото момче да падне през борда? След като му беше дал лек за морската болест, Коу може би просто бе решил да се оттегли в сравнителния уют на каютата си. Подозрително ли беше това? Джими се намръщи. Всъщност щедростта на непознати винаги му се струваше подозрителна. Макар и полезна в някои случаи. Особено когато даващият е някой наивник, лесен за манипулиране. Но Коу не приличаше на човек, когото можеш да използваш. Напротив, по-скоро можеше да те развинти от бой, ако се опиташ, Джими ги надушваше такива като него. Младият крадец въздъхна и изсумтя обезсърчено.
„Мисли! Съсредоточи се!“
Ако някой от шпионите на Радбърн го беше видял и знаеше, че е Шегаджия, знаеше какво е направил, което беше невероятно — кажи го направо невъзможно, — то несъмнено щяха да го арестуват веднага. Никаква причина нямаше някой от хората на Радбърн да го преследва чак до Ландсенд.
Но ако някой шпионин на Радбърн бездруго пътуваше за Ландсенд? Ландсенд бе близо до границата с Кеш. По-точно, беше владение на господаря на Южните граници херцог Съдърленд, но този пост беше стоял незает години наред заради някакви си политически мотиви, които Джими нито разбираше, нито държеше да разбере. „Да, може би е това“, помисли си той. Може би Ги дьо Батира просто се опитваше да разшири властта си. Знае ли човек докъде иска херцогът да разшири властта си? Джими се загледа в издигащите се и спадащи, грамадни като хълмове вълни. Лекотата, с която корабът следваше движенията им, дори бе започнала да му харесва. „Докъдето може, разбира се!“
Умът му се залиса с възможните политически игри на херцога, но тази тема скоро го отегчи. Достатъчно изненадващо беше, че всичко това изобщо го интересува. Допреди срещата си с принц Арута нямаше и понятие как би могло да изглежда управлението, но беше прекарал доста вечери да слуша как принцът, Мартин Дълголъкия и Амос Траск си говорят за държавни дела. Сторило му се беше увлекателно и понякога се беше чудил дали и той може да прави преценки, които трябва да обсъдят, и да предлага решения, които ще променят бъдещето на цели държави.
Не, прецени той, не темата го беше отегчила. Беше обезсърчен, че не разполага с информация, на която да основе някое разумно предположение какво точно става. Това също го изненада. Хрумна му нещо глупаво и той се ухили: „Може би някой ден отново ще срещна принц Арута“. Това би било интересно. Щеше да разбере какво крои херцог Ги и щеше да го поразпита за разни такива неща. Но дотогава кроежите на херцога не бяха негова работа.
Замесването в делата на властниците му беше донесло само неприятности — на него, както и на другите като него. Вярно, радваше го мисълта, че принцеса Анита е спасена и на свобода, но цената, платена от Шегаджиите, бе висока, дори прекалено висока. И макар да съжаляваше за принц Ерланд и съпругата му, да спаси и тях беше съвсем невъзможно, а и да го беше направил, нещата сигурно щяха да са много по-лоши. Праведника едва ли щеше да му благодари за това.
Не, време беше да се погрижи за Джими Ръчицата — нещо, в което поне го биваше. Те да си заговорничат — това нямаше нищо общо с него.
Джими стъпи на пристанището на Ландсенд с оскъдния си багаж. Първата улица срещу залива беше широка и застлана с калдъръм, камъните бяха изтъркани от конски подкови и обшитите с желязо колелета на фургони и каруци. Бушпритите на корабите стърчаха над началото на улицата, над главите на хамалите, моряците и пътниците. Колари докарваха фургоните си да натоварят разтоварената стока и бързо да я извозят по близките дюкяни и складове, навсякъде се мотаеше обичайната пристанищна сган. Джими моментално забеляза две хлапета, които почти със сигурност бяха джебчии, и още едно, най-неприкрития „зяпльо“, когото бе виждал — сигурно наблюдаваше дали от кораба ще слезе някоя важна особа или дали ще разтоварят определена стока, готов да подаде сигнал на някой, мотаещ се по-нагоре по улицата или гледащ от някой прозорец наблизо. Усмихна се: ако това бе най-доброто, което можеше да предложи Ландсенд, току-виж не се върнал в Крондор — щеше да се позадържи тук и да поеме четата.