Чайки кръжаха над главите им и надаваха крясъци — винаги сигурен признак за процъфтяващо пристанище с изобилна смет. Зелено-синкавата вода премлясваше по бордовете на корабите и по обраслите с черни водорасли и рачета пилони на кейовете, като насмешлив фон на врявата от човешки гласове, стъпки и кънтящо по камъните желязо.
— Изобщо не може да се сравни с Крондор — заяви Джими убедено. „Аз съм от големия град. Това е положението“. — А и заливът не е толкова добре защитен.
И най-големите кораби тук не бяха толкова големи като онези, които човек можеше да види в пристанището на Крондор — тумбестата „Дама на Крондор“ беше може би най-големият, когато влязоха. Освен това повечето бяха кешийски. Крайбрежната улица беше оградена откъм сушата със складове, дву— и триетажни, с клинообразни греди на покривите за вдигане на товарите. Докато гледаше, спуснаха товар миризливи сурови кожи. По дървените мостчета щъкаха хамали, превити на две под чували, денкове и сандъци — плат, прежда, балиран суров лен, сухи плодове, сирене, желязо за ковачниците, медни котли… По-тежкият товар се прехвърляше в мрежи през оградите на дворовете.
Оттатък складовете, по стръмните улици на хълмовете около залива, се издигаха други постройки; мяркаха се части от градската стена, крепостни порти, пасища и гори зад тях. Джими зяпна, щом разбра, че вижда ферми по най-високите склонове на хълмовете — малки къщички със сламени покриви, с ливади и ниви около тях. Никога досега не беше виждал ферма.
— По-голям е, отколкото си мислех — промълви Флора.
Джими се зарадва, че го каза, защото и той си бе помислил точно това.
— Изобщо не може да се сравни с Крондор. — Разкърши рамене. — А там се справяхме съвсем добре.
Флора го докосна по рамото с благодарна усмивка. После отново погледна към града, разколебана, и въздъхна.
— Представа нямам откъде да започнем.
Той сви рамене.
— Е, знаеш му името и какво работи или е работил, нали? Беше се канил да поговори с нея за това на кораба. Но повечето време беше много болен, а през останалото — много гладен.
— Да — отвърна Флора. — Адвокат е и се казва Ярдли Хейуд.
„О, това хич не е добре“, помисли си Джими. Ако дядо й бе адвокат, сигурно беше защитавал доста престъпници. А това означаваше, че най-вероятно ще се досети с какво се е прехранвала през последните няколко години скъпата му отдавна изгубена внучка, каквото и да му разправя. А и със сигурност щеше да се сети какво е правил Джими.
— Ярдли Хейуд. Звучи като богаташко име.
Флора се засмя.
— Нали?
Джими се наведе, вдигна решително торбата си и част от нейния багаж, колкото да поддържа илюзията, че е добре възпитано момче, и кимна към града.
— Давай най-напред да стъпим на здрава земя. Усещам как този кей подскача нагоре-надолу и ме изнервя.
— Не е от кея, момче — подхвърли с усмивка Джарвис Коу.
Джими примига изненадано. Двойно: първо — защото не можеше да си обясни как бе успял да се доближи толкова до него, без да го забележи; и второ — заради промяната. Облеклото на Коу изглеждаше по-достолепно, отколкото на борда, може би защото си беше обул високи ботуши за езда и се беше наметнал с дълга черна пелерина, а и носеше плоска платнена шапка с пауново перо. Но най-вече заради сабята, за която бе подозирал, че ще носи: тънко оръжие с извит предпазител в невзрачна кожена ножница, и камата на другия хълбок — боен кортик, над педя дълъг, не като обичайния нож, който носят хората на колана за ежедневни неща — да си нарежеш хляба или да изчоплиш камъче от подковата на коня.
Коу пак не изглеждаше богат, нито се набиваше особено на очи, но имаше нещо благородническо у него. Свали шапката си и кимна изискано на Флора, а тя му отвърна с бърз реверанс.
— Всеки се чувства така, когато слезе от кораб. Ден-два и сухоземните ти крака ще се върнат, както казват моряците. Закъде сте се запътили?
Двамата млади Шегаджии го погледнаха намръщено. „Не ми харесва това — каза си Джими. — Нещо много лесно си променя външността този човек, само като си навлече ново наметало и си килне главата.“