Докато крачеше умислено по пътеката покрай оградата, Лори усети близостта на по-малкото си братче и въздъхна. Това силно усещане за близките беше дар, наследен от прабаба й, която тайно била вещица, или така поне разправяше майка и. Винаги можеше да долови кога майка й мисли за нея или е наблизо. Но особено силен бе усетът й за малкото й братче, Рип. В момента усещаше как се е съсредоточил върху нея като стрела, полетяла към целта си.
„Страхотно“, помисли си и се усмихна кисело.
Брат й щеше да стане на седем в Деня на Средилетието, но вече беше открил изгодата от изнудването и проявяваше смущаваща склонност към него. Май нямаше да е зле да поработи днес с лена, докато не му омръзне или не се отврати от миризмата и не се махне.
„Но ако започна, по-добре да го свърша“, каза си тя. Понеже попиеш ли я тази миризма, нищо не може да я махне, освен сапун. А вонята можеше да изгони по-лошите твари от птиците и зайците, които гонеше с прашката си.
Може би дори и крадците и убийците, от които майка й толкова се боеше.
Рип беше вдясно и малко пред нея, прибягваше и се криеше глупаво от храст на храст в шубраците на пасището — градина вдясно от пътеката. Знаеше, че тя го усеща. Самият той усещаше присъствието й толкова ясно, колкото тя — неговото. Понякога дори си мислеше, че е още по-добър в това. Лори не го повика — трябваше й мъничко време да измисли как да се отърве от него.
Най-сетне храстите касис свършиха и той изскочи на пътеката и извика: „Ха!“, вдигнал ръчички над главата си и свил пръсти като нокти на хищно зверче.
Лори го изгледа с вдигнати вежди и продължи по пътя си. След малко той я догони и заситни до нея.
— Мога ли да дойда с тебе? — И заподскача възбудено.
— Искаш да ми помогнеш да почистим лена ли?
Рип се засмя и Лори се намръщи. Знаеше. Винаги, знаеше кога си е наумила нещо.
— Мръсно е и мирише — предупреди тя.
— Ти отиваш на лов! — Той я посочи обвинително с пръст и веднага скри усмивката си с ръка.
— Защо мислиш така? — попита тя с малко преиграно равнодушие и Рип завъртя очи с досада. Сложи ръце на кръста си, погледна я снизходително, съвсем като голям, и тя нямаше как да не се усмихне.
— Обеща ми, че ще ме научиш да ловя дивеч и да намирам дири — каза той. — Обеща ми!
Тя кимна тъжно.
— Знам. И ако успея да уговоря татко, не съм се отказала. — Спря и го погледна. — Наистина, Рип. Честно.
Той наведе глава и зарови пръстта с босото си краче.
— Знам. Но ако това е последният ти път… — Погледна я изпод миглите си. Беше красиво момче и го знаеше. Много често ги използваше тези дълги мигли, за да изкрънка каквото си е наумил от мама и тате. Тя му се усмихна.
— От татко зависи. Ако те заведа днес, ще ни накажат и двамата.
Той замълча умислено и пак зарови с краче в пръстта. Лори го погледна съчувствено.
— Като се върне Брам от чичо си в Ландсенд, ще го помоля да те вземе. — Щипна го леко по рамото. — Ей, знаеш ли? Може пък така и аз да мога да излизам с вас.
Той се потърка по рамото и се усмихна тъжно.
— Може.
— Значи точно това ще се опитаме да направим — заяви твърдо Лори. — Но днес няма да е добре.
Рип кимна.
— Да. Ще го получиш. — Помисли малко и добави: — Ама наистина ще си го получиш. — И я изгледа със смесица от страх и колебание.
Лори усети как прищрака умът му, тъй че обърне положението в своя полза й побърза, да го отбие.
— Ако ме издадеш, ще кажа на Брам да не те взима, никога. Знаеш, че ще ме послуша.
Рип сбърчи челце и я погледна преценяващо, а Лори скръсти ръце и повдигна вежда. Братчето й се опита да го повтори, но безуспешно, и изсъска безсилно.
— Е, добре. Но ако мама ме попита къде си, няма да лъжа.
— Разбира се — отвърна му тя и се наведе да вдигне грапата и платнището. — Кажи й истината. Кажи, че не знаеш къде съм. То си е така. — Усмихна се и разроши косата на ядосания си брат. — Няма да съжаляваш, Рип. Обещавам ти.
Той изсумтя, после й обърна гръб и си тръгна. Лори се усмихна, продължи към вира и мамещите зад него дървета и си затананика весело.
Рип беше объркан и малко ядосан. Защо Лори да не може да ходи повече на лов? И ако наистина не можеше, защо поне не беше почакала, след като го научи на всичко, което знае? И какво беше онова нещо, дето момчетата щели да поискат Лори да им го даде? Сигурно ловният й нож? Страшно му се искаше той да вземе ловния нож на Лори. Имаше си дръжка от еленов рог й две педи стоманено острие, толкова остро, че можеше да среже всичко на този свят.
Някой ден сигурно щеше да стане негов, но все още не. Ако Лори беше много голяма за някои неща, той пък беше „много малък“. Погледна през рамо накъдето бе продължила кака му. Дано всичко с нея да е наред. Мама говореше така, сякаш наистина се тревожеше за нея. Даже заради Брам.