Тръгнаха си, а тя изчака, докато се скрият от погледа й, а после заситни ниско приведена, за да види какво са направили. Заозърта се боязливо, видя как единият се скри зад хълма към къщата и замръзна. Затаи дъх, докато не се увери, че вече ги няма, и отново тръгна предпазливо напред. Накрая стигна до онова, което бяха късали.
В първия миг едва успя да си поеме дъх, толкова беше стъписана. Доколкото разбираше — беше човек. Нещо изведнъж прещрака зад очите й и разбра, че го познава.
Беше Емет Конгроув, ратаят. Позна го по дрехите, по олисялото теме и бенката на дясната му ръка, която все се издуваше, щом я отскубне.
Работеше при тях още преди да се роди Рип. Как бяха могли да му направят това? Как изобщо можеше човек, да направи това?
Най-сетне успя да откъсне поглед от ужасните рани, обърна се и покри устата си с ръка. Падна на колене — беше й прилошало, задъха се и захлипа неудържимо. Спазъмът отмина, Лори се преви да надмогне болката и плю, за да прочисти устата си.
Внезапно жегналият я страх, който не беше неин, я отрезви. Рип! Тя скочи и се затича към къщата. Рип беше в опасност. „Но къде е мама? Защо не мога да я усетя?“ Сърцето й се сви от страх пред възможния отговор и тя отказа да повярва.
Пушекът се усилваше.
Дотича до билото на хълма, скриващ къщата с плевника от очите й, и затича сред валмата черен дим, толкова гъсти, че не можеше да види нищо. Чу тропот на копита и цвилене, но вече не изпитваше онзи панически страх, който бе излъчил Рип преди няколко мига. Лъхналият вятър раздуха кълбетата дим и тя видя, че плевникът се гърчи в оранжево-червени пламъци — тътнеха и ръфаха напластеното сено и ставаха почти бели по гредите на покрива. Стори й се, че зърна двама ездачи да се отдалечават бързо по пътя.
Гъст черен дим бълваше от всички прозорци на къщата; вече стигаше до покрива и пред очите й треперливите огнени езици заблизаха сухата слама. Лори изпищя и затича надолу, без да гледа къде стъпва.
Вятърът се обърна, запрати валма дим към нея, заслепи я и очите й залютяха. Закашля неудържимо, дробовете й пареха от усилието и от лютивия пушек. Спъна се в нещо и тупна на земята. В какво се бе спънала? Обърна се бавно, сърцето й се разтуптя от страх. Беше баща й — гърлото му беше разпрано, очите му бяха зяпнали нагоре, без да виждат, брадата му леко помръдваше, разлюляна от понеслия пушека вятър. Кръвта му течеше — толкова кръв, че чак земята се беше разкаляла. Брадвата му лежеше до изпънатата му ръка, острието й бляскаше.
Лори понечи да изкрещи, но гърлото й се беше стегнало и от него излезе само жалко писукане. Тя се отдръпна заднешком на четири крака, после изхлипа и се насили да се изправи. Посегна към баща си, спря се и отдръпна ръка, притисна я до гърдите си и поклати невярващо глава. След това погледна към къщата — главата й се въртеше — и видя майка си, паднала по очи. Под нея също имаше локва кръв, толкова кръв, че Лори разбра — не беше възможно да е жива.
Изхлипа отново и се овладя. Рип все още беше жив! Рип вече имаше само нея и само тя можеше да го спаси. Насили се да обърне гръб на целия този ужас, откъсна очи от тялото на майка си, изтича покрай къщата и надолу по пътя, след бягащите конници.
Дробовете я боляха, усещаше вкус на кръв в гърлото си. Изкатери се по склона, затича надолу, после излезе на билото на следващия хълм и ги видя: двама мъже, единият се бореше с някакво момче.
„Рип“, помисли си. Едната обувчица на момчето се свлече от крака му и мъжът, който го държеше, го удари по главата. След миг се скриха от очите й на завоя и след малко тя престана дори да чува кухото трополене на копитата по отъпканата пръст.
Лори затича с все сила и стигна до мястото, където беше паднала обувчицата на братчето й. Вдигна я, падна задъхана на колене и захлипа отчаяно. После, без да спира да плаче, стана и тръгна по пътя след похитителите. Само след няколко крачки обаче спря.
„Трябва ми кон“. Единственият им кон беше Хораций, използваха го за оран. Не беше жребец за гонитба, ала все пак бе по-добър от кранта. Похитителите не можеха все да препускат в галоп, рано или късно щяха да забавят.
„Бързата кучка слепи ги ражда — казваше често баща й. — И ходом човек стига по-далече, отколкото бегом“.
Дъхът заседна в гърлото й като рибешка кост, щом си спомни, че никога повече няма да го чуе да й казва тези неща. Болката беше физическа, като игли, забити в очите и в сърцето й.
Обърна се към къщата. Пламъците вече проблясваха през пушеците, вдигащи се над билото. Гореше всичко. А мама и татко лежаха на земята, плувнали в кръв…
„Те са мъртви“ каза си Лори и стисна зъби. Мракът заплашваше да се надигне и да я погълне. Ужасно й се искаше всичко това да е някакъв ужасен сън или да разбере, че е било само налудничава илюзия, причинена от треска. Продължаваше да се оглежда в очакване нещата изведнъж да се променят. Знаеше, че ако бързо се обърне, ще види баща си да върви към къщата или ако затича бързо, майка й ще стои на прага на кухнята.