Лори я зяпна с неверие. После огледа струпалите се около тях съседи, които още не се бяха разтичали да гасят.
— Вие не ми вярвате!
Една от жените я погали по бузата.
— Не чене ти вярваме, дете. Работата е какво можем да направим. Никого не можеш настигна със стария ви Хораций, а и да изтича някой от нас до къщата си да вземе коне, няма да са по-добри. — Жената въздъхна. — А този огън може да плъзне… Загубила си къща и плевник, но нивите са засети — ако и те отидат, пожарът може да запали и други ферми. А и да тръгнем сега, няма да сме по-близо до брат ти. Ще се обадим на пристава, той знае какво да направи. Имай вяра, дете.
Лори заплака отново, зави като оплаквачка над мъртвец и се ужаси, щом разбра, че не може да направи нищо. Алет отново я раздруса и я изгледа строго, а другата жена пристъпи към нея и я стисна нежно, но здраво за другата ръка.
— Какво може да направи едно момиче срещу големи мъже, освен да си навлече белята?
— Това го оставяш на мъжете — заяви отново Алет. — Довери им се: те ще направят всичко, каквото трябва.
Лори се остави да я поведат към фермата на Осри.
„Как мога да им се доверя, че ще направят всичко за Рип, щом вече са вдигнали ръце?“
Умът й изведнъж престана да кръжи и я обля хладина, като вятър, прорязал пушек или мъгла. „Ако вдигна олелия, ще ме държат изкъсо. Ще се примиря, а после може да се измъкна“.
Алет я заведе да си легне в стаята на Брам — признак за добра ферма и за малко семейство беше това, че най-големият син си има своя стая — и Лори усети как се сви сърцето й, че тук й мирише на него: толкова й липсваше.
— Я изпий това — рече й Алет. Беше прочута билкарка. — Изпий го веднага, мила.
Лори се задави, малко от вкуса — беше стипчив, със силен аромат, и сладък едновременно. После светът се завъртя и главата й се отпусна на пухените възглавници.
Събуди се бавно. Главата й се цепеше от болка, в гърдите й пареше, имаше отоци навсякъде.
„Богове! — помисли си, щом паметта й се върна. — Колко ли е часът?“
Доплака й се и зарови глава във възглавницата на Брам да спре хлиповете си. Нямаше време за плач.
Стана тихо, отиде до вратата и разбра, че е залостена — залостена отвън.
Едва се сдържа да не изсъска от яд и опита с кепенците. За щастие те се отвориха и вътре нахлу лунна светлина. Тя се огледа и видя, че дрехите й ги няма. Поклати глава, изруга наум „грижовността“ на Алет и отиде до раклата при леглото. След като порови малко, намери няколко окъсели дрехи и обувки на Брам. Почувства се странно, щом ги облече, но реши, че бързо ще свикне с тях. Метна едно старо наметало на раменете си и понечи да тръгне към прозореца, но спря. Ръката й инстинктивно опипа под сламеника на леглото на Брам. Пръстите й се докопаха до меката кожа: кесия, наполовината колкото юмрука й, почти пълна. Пръстите й безпогрешно напипаха малките монети вътре.
Поколеба се за миг — сигурно ги беше кътал години наред, събирани от работите, които бе вършил извън фермата — но после я взе. Като всяко селско дете, беше възпитана да презира крадците дори повече от мързеливците и почти толкова, колкото страхливците, но й трябваха пари.
„Все едно да си заемеш брадва или ведро, когато нямаш време да попиташ“, каза си. Хората често го правеха.
Отиде до прозореца и огледа навън. За разлика от повечето тукашни къщи, домът на семейството на Брам имаше втори етаж, вдигнат от дядо му в някоя по-плодородна година — беше на десетина стъпки над земята. Тя погледна бързо към луната и звездите и разбра, че е някъде между полунощ и призори. Едва ли някой щеше да се разбуди по това време. Под прозореца имаше тясна ивица опасана от овците трева. Лори се прехвърли, увисна на пръсти и се пусна.
Туп.
Нещо се размърда. Тя изчака за миг, след което въздъхна облекчено, като видя, че са двете домашни кучета, Грип и Холдфаст, двата грамадни песа, които я познаваха още откакто бяха кутрета.
— Тихо — каза им и ги остави да подушат дланите й. Псетата бяха бдителни, искаха да се уверят, че не е някой непознат, опитващ се да наруши територията им. — Тихо!
Огледа къщата. Никакви светлини, само лунната светлина над двора и двата плевника, и оградата на стобора, където държаха товарните животни и кравите.
Както беше предполагала, бяха довели добитъка от къщата й да го приютят и тя лесно успя да намери Хораций; нямаше да е бърз, но го беше яздила от време на време, откакто се помнеше, било за водопой или да го подковат, или просто така, за удоволствие. Той изцвили тихичко и я подуши, и сякаш се зарадва, че вижда познат. Лори го потърка по меките като кадифе ноздри. Прехапа устна и се замисли за това, което трябваше да направи. Трябваше й седло, такъми и зоб за коня. Щеше да си е чиста кражба и знаеше, че баща й и майка й щяха да са разочаровани — но пък не можеха да научат, нали.