За себе си Джими знаеше, че ролята, който играе, бързо ще се издъни. Все пак Флора беше живяла в добър дом първите си девет години, а и много от клиентите й бяха важни клечки. Можеше да говори като благовъзпитано и добродетелно момиче, а той, макар и да успяваше да си придава приличен вид, стига да не се наложеше да говори много, беше слушал хора с висок сан само няколко седмици, докато беше с принца и принцесата.
Е, щеше да си държи устата затворена и да отговаря на колкото може по-малко въпроси. И да търпи, мекото легло и хубавата храна, докато размисля какво да прави по-нататък в изгнаничеството си. Ландсенд можеше и да не е Крондор, но си беше доста приличен град, с изобилие от плячка за едно момче с ловки пръсти.
После усмивката му се върна. Това място щеше да е великолепен отправен пункт за работа: никой нямаше да заподозре, че милата леля Клеора е приютила крадец, и нямаше Нощен и Дневен господар, които да му заповядват какво да прави. Горкият Ландсенд, така и нямаше да разбере какво го е поразило. Изкиска се злобно.
— Защо се смееш? — попита го Флора.
Джими само дето не излетя нагоре от дюшека.
— Ти не си ли чувала, че се чука?
Тя му се намръщи, влезе и затвори вратата.
— По-тихо. Не би трябвало да съм тук.
— Леля ти ли го каза това? — попита изненадано той. Ако се съдеше по държането на Клеора, беше очаквал всеки момент да им даде ключа за външната врата.
Флора го погледна с досада.
— Разбира се, че не. Тя очаква, че млада дама като мен знае кое е редно и кое — не.
Лицето й посърна и Джими учудено вдигна вежди. Флора седна на леглото до него и въздъхна тъжно.
— Трябва да й кажа истината, Джими.
Той рязко седна и се обърна към нея.
— Пак ли?
— Тя заслужава да знае истината. — Флора го погледна изпод дългите си мигли и посочи отчаяно гърдите си. — Затова как съм се… прехранвала.
Джими смъкна краката си от леглото, прегърна я през раменете и я погледна искрено в очите. „Нищо чудно, че от нея не се получи крадец. Честна е до мозъка на костите си“.
— Не можеш да го направиш, Флора.
— Длъжна съм, Джими. Тя заслужава истината.
— Не бива да си такава егоистка, Флора.
Флора зяпна.
— Помисли си колко би я наранила! Ти й каза, че баща ти е умрял, когато си била съвсем малка. Видя лицето й. После й каза, че си живяла с една стара дама, като компаньонка, и тя изглеждаше толкова облекчена! Сега ако й кажеш истината, ще страда ужасно от чувство за вина. Знаеш, че ще страда! Не можеш дай причиниш това!
Флора все още го гледаше зяпнала, устните й помръднаха, но нищо не можа да изрече, очите й се напълниха със сълзи.
— Н-но как мога все да я лъжа? Тя е толкова мила, Джими, наистина я харесвам. Не мога да градя живота си върху лъжа.
— Тогава може би просто трябва да си отидеш — отвърна той и стана. — Щом нямаш силата да спестиш истината на близките си, просто си върви. Така ще е по-добре за тях.
Флора се разплака и Джими завъртя очи: ето, че той стана злият. Погледна я. „Е, може би наистина съм зъл“. Седна отново и прегърна разтрепераните й рамене. „А ако направиш единственото проклето от боговете разумно нещо и лъжеш като пиян моряк, аз ще мога да си остана в това хубаво стайче и да ри ям чудесната храна на Клеора“.
Може би признаването на всичко още в самото начало беше най-доброто, най-благородното нещо. Но Джими бе убеден, че също така беше най-добрият начин да ги изритат от къщата и от живота, за който Флора толкова явно беше родена. А и щеше да разбие сърцето на леля си. Той поклати глава. „Аз съм пълен егоист и пълен благородник едновременно. Проклятие, никакво съмнение няма: роден съм да бъда велик“.
— Понякога, Флора, правилното нещо не е най-добрата постъпка. Струва ми се, че понякога честното признаване на жестоките факти може да причини повече болка и загуба, отколкото благовидната лъжа. Съветът ми е: наспи се и помисли. Утре заран нещата ще са по-ясни. Моля те само първо да ми кажеш на мен — ако ще й признаваш, че си била от Шегаджиите, де. Така става ли?
Тя подсмръкна, погледна го сериозно, прегърна го и стана.
— Прав си. — Изтри сълзите си. — Да, ще премисля. Ще ти кажа утре за решението си, обещавам. — Наведе се, целуна го леко по бузата, после се обърна, полите й изшумоляха и излезе.
Джими кривна кисело устни. Изведнъж всичкото това хубаво ядене натежа в стомаха му като олово. Защо жените не можеха да мислят с главите си? При тях винаги надделяваше емоционалната страна на нещата, не логичната. Въздъхна с досада. Изобщо не можеше да заспи, натъпкан с толкова храна и при това изтезание. Май беше време за малка вечерна разходка.