Глава 9
Сблъсък
По пътя крачеше самотен пътник.
Брам беше изоставил търговския керван малко преди залез-слънце предната вечер при отклонението за село Релинг — стига думата „керван“ да не беше твърде надута за два фургона и две товарни мулета.
В Релинг имаше добър хан. Предлагаха чудесна овчарска, баница и варяха хубав ейл. Макар и не толкова хубави като сготвеното от майка му и свареното от баща му. Младежът си плати сметката, след което метна торбата си на рамо, сбогува се и си тръгна.
Ако избегнеше дългата извивка на Кралския път, при разклонението за Релинг и ако вървеше през по-голямата част на нощта — обикновено поспиваше три-четири часа, — щеше да стигне вкъщи някъде по изгрев-слънце, точно когато майка му щеше да е направила закуската. Нямаше големи опасности по пътя, нито животни, които да притеснят голям човек, а и крадец едва ли щеше да дебне по такъв черен път посред нощ.
Всяка стъпка го водеше все по-близо до дома. Разпознаваше дърветата, по които се беше катерил като момче, полята, по които се беше трудил или водил добитъка, прескачаше по някое поточе, пресичащо пътя, и се усмихваше на спомена за първия път, когато бе успял да го направи’, без да си намокри обущата. Беше висок за своите седемнайсет години, с малко мек жълтеникав мъх по бузите и къса, грубо подкастрена русолява коса, широк в раменете и с дълги нозе, с дружелюбно отворени сини очи. От тежкия труд през целия си живот беше натрупал мускули, но дебненето на сърни му беше придало изящна походка и меките му обуща леко стъпваха по пътя.
„А като се сетихме за това“, рече си той и вдигна глава. Нещо доста голямо пробяга с шум през храсталаците. „Прасе ли беше?“, учуди се и спря. Предутринната светлина му бе достатъчна, за да огледа дирите. Да, явно беше сърна.
Бран се засмя. „Побегнеш, и те подгони някой благородник“.
Благородниците гонеха сърните на коне, с кучета. Което беше все едно да избиваш пилци с бойна брадва според него — много лесно и без никаква тръпка, — но каквито хората, такива и вкусовете. Удоволствието беше в преследването и дебненето, не в убиването. След като убиеш, идваше трудната част — да изкормиш дивеча и да го домъкнеш до вкъщи. Но пък благородниците си имаха слуги за тежката работа.
Вдиша дълбоко ароматния хладен въздух и продължи надолу по пътя, като си подсвиркваше. Отривистото ходене четири мили го беше довело почти, до портата и той с усмивка спря да погледне родния си дом.
Пътеката изглеждаше толкова подканяща, че сърцето му се окрили. По коловете на оградата имаше фенери, и един при портата, а прозорците на долния кат бяха засияли от светлината на свещите: пламъчетата примигваха топло жълти зад изстърганите овчи шкембета, използвани за стъкла. Видя, че и при вратата на обора свети фенер.
„Е, наистина ме чакат!“, помисли си Брам; свещите от пчелен восък бяха скъпи, а и маслото не беше без пари.
Но после си спомни, че нямаше как да знаят, че ще си дойде днес. А това означаваше, че цялата тази прекомерна светлина е запалена по някаква друга причина. Сватба? Но не беше чувал да се гласи сватба. Освен това не беше шестък, когато се правеха повечето сватби. Което значеше, че най-вероятното обяснение е бдение, тъй като никой не се скъпеше да почете покойник. И много от мъжете щяха да пият през цялата нощ, докато жените им не кажат „стига вече“ и не си ги отведат вкъщи.
Всички уж бяха здрави, когато тръгна, ала това нищо не значеше: болест или нещастен случай можеха да отнесат изведнъж и най-здравия мъж или жена и селяните го знаеха не по-зле от всеки друг.
Забърза напред, но спря, щом видя фургона на Глидън, спрян зад люляците на майка му. Пак погледна към обора и видя няколко коня — на съседи — и няколко животни на семейството на Лори Мерфорд, включително кравата им, Теси.
Съвсем очевидно нещо ставаше — и май не беше добро. Какво търсеше добитъкът на Мерфорд в обора на баща му? Брам знаеше, че семейството му не може да си позволи да го купи; нито пък Мерфорд щяха да го продадат.
Забърза към къщата. Чу високи гласове вътре и влезе тихо — през задната врата, — та да чуе по-добре припрения разговор за това какво е станало. Голямата стая с огнището беше пълна със съседи; някои седяха на пейките около масата, други — на трикраки столчета из стаята, трети стояха прави или бяха наклякали до стената.
— Животни са били! Подивели псета или нещо такова! — рече Тъкър Холсуорт, плесна за тежест с ръка по масата и размаха лулата си във въздуха. Лицето му бе почерняло от сажди и пръст.
— Но онова, дето го разправя Лори… — почна баща му.
— За мъжете, дето го правели с някакво сечиво ли? — Холсуорт запуфка с лулата си да я разпали.