На половин миля от Ландсенд Лори дръпна юздите на коня. На стария Хораций бе отнело повече време да преодолее разстоянието, отколкото си мислеше. Вместо да стигне до града рано заранта, горкият докрета едва към обед. Беше идвала в града като дете, разбира се: градът бе единственото място за пазар наоколо, на две седмици път околовръст, и баща й веднъж се бе съгласил да го придружи на празника на Средилетие, но не можеше да каже, че го познава.
„А и цялата нощ съм била път“.
Почти невъзможно й беше да си помисли, че е минала само една нощ, откакто целият й свят бе свършил…
Подмина я фургон, теглен от мулета, и няколко товарни коня. Хората бързаха да се доберат до града и да си разпродадат стоката, преди пазарът да се е опразнил. Още имаше половин ден за търговия. Тя подкара Хораций в лек тръс и се загледа напред.
Градът се просна пред очите й между хълмовете. Най-близките до него бяха стръмни и много каменисти за обработване, но бяха разчистени и по широкия път вървяха много коли, натоварени с дърва за огрев. Десетки по-ниски хълмчета бяха осеяни с чудесни ферми, много от които й напомняха за тяхната, само на един ден път зад гърба й, но от нея бяха останали само пепелища.
Мяркаха се и овце, но кравите бяха повече, което я изненада, докато не се сети, че толкова голям град ще е добро място за продажба на мляко. По-близо до града от двете страни на прашния път вече се редяха работилници и дюкяни: търговци и занаятчии, които не можеха да влязат в града или на които им трябваше повече място — голяма тепавичарница, чиято миризма я накара да се закашля, грънчарски пещи като огромни издути кошерища, от които бълваха вълни от зной, усещаха се от десетина разтега разстояние, налбантници и… а, да, търговец на животни. Коне най-вече. Виждаше ги как обикалят в стоборите и зад високите до гърдите каменни зидове. А до него — и сарачът с неговата стока. Сигурно двамата наемаха ездитни и товарни животни, а и ги продаваха също така.
Усети как стомахът й закъркори от миризмата на печено, лъхаща от един навес. Нищо не беше яла от предната заран, потресът от случилото се през деня беше заличил всякакво чувство за глад. Но за стомаха й вчерашната сутрин като че ли вече беше много далече.
Знаеше, че няма да може да задържи Хораций, след като стигне до Ландсенд, въпреки че сърцето й се късаше от тази мисъл. Нямаше пари да го настани някъде и да го храни — малкото в кесията на Брам едва щяха да стигнат за самата нея.
„Ще му ги върна парите на Брам! — реши тя. — Само да мога да се спазаря по-добре“.
Сарачът седеше пред работилничката си и прибираше сечивата си, преди да затвори за обяд. Вдигна глава, щом тя скочи от седлото — беше на около трийсет, с кожени бричове и елек без ръкави, с мускулести ръце. Очите му бяха зелени и хитри.
— Какво искаш, момче? — рече той.
Лори се смути. Досега не й беше хрумвало, че с дрехите на Брам и с прибраната под шапката коса прилича на момче. За миг прецени, че това може да се окаже предимство, тъй като един младеж щеше да се движи много по-свободно, отколкото едно селско момиче. Какво ли щеше да си помисли майка й сега? Това пък я накара да си помисли за мама и едва се насили да отвърне, преди да са бликнали сълзите:
— Искам да продам коня.
— Дошъл си в града да забогатееш, а? — каза сарачът и изгледа коня и сбруята. — Хм, на животното доста му са стари зъбите, а и такъмите не са по-нови. Чакай да ги видим и двете.
След няколко минути сарачът седна отново на пейката си и направи гримаса.
— Пет сребърника за всичко — юзди, чул и такъми. При това съм щедър, забележи.
— Бива — отвърна разсъдливо Лори. „Селякът не можеш го преметна току-така, каквото и да си мислят градските“, рече си наум.
— За коня ще ти дам двайсет и пет — каза сарачът. — Подарък ти правя, между другото. Подарък.
Лори се поколеба. Цената беше добра, но не й харесваше видът на животните зад стобора. „Май не ги храни много добре“.
Сигурно имаше хора, които ще купят евтино коне, после ще ги изтощят до смърт и ще купят нови. Глупаво, помисли си тя, но пък сигурно беше оправдано в един град, където за фуража трябва да даваш пари и е скъп. Не можеше да донесе обаче мисълта, че и Хораций ще го използват така и че той ще се чуди защо са го изоставили.
— Суидин Бетон отдавна не е правил подаръци, нито на роднина, нито на приятел, да не говорим за непознат — рече някой до нея.
Мъжът, който се беше облегнал на зида, бе някъде на годините на сарача, с къдрава рижа коса и приветлива усмивка.
— Ще го взема, момче. Ще ти платя същата цена. Добър е конят, прилича ми на животно за оран повече, а?