Не беше и сънувал, че ще може да носи рапирата по улиците на Крондор. Стражата щеше да прибере и нея, и него и да го прати в килия, преди да е успял да възрази дори. Колкото до Шегаджиите, освен ако не си бияч, не ти даваха да носиш оръжие открито. Защото това можеше да ти навлече беля.
„Което би могло да стане и в Ландсенд, впрочем“.
Но тук той беше облечен съвсем прилично, знаеше, че това значи много, а и по-важното — имаше си много почтен адрес. Надяваше се, разбира се, че няма да му се наложи да опре до това. Флора щеше да го убие — стига да не беше разкрила вече всичко на леля си Клеора и да не седеше на стъпалата да се наплаче. В който случай най-вероятно щяха да ги арестуват и двамата. Но когато ги видя за последен път, двечките си седяха заедно, леля Клеора разправяше на Флора истории за семейството и държеше ръцете й, все едно че са златни. Клеора си нямаше свои деца и, изглежда, беше намерила подходящ обект за майчинските си инстинкти. Някъде тази вечер, предполагаше Джими, двете най-после щяха да навестят и деденцето.
Едва потисна порива да отметне наметалото от рамото си, та рапирата да се вижда, и продължи напред. „Няма смисъл сам да си търся белята. По-добре да продължа да си изглеждам колкото може по-почтено — напомни си. — Пък и си има някои предимства в това. Мога да си посоча каквото ми хареса и дюкянджията ще се кланя до земята и ще ми поднася стоката си, вместо да вика стражата и да ме ругае!“
Тъй че крачеше наперено в сгъстяващия се вечерен сумрак и се радваше на топлия въздух и шумоленето на наметалото. Всъщност това градче май му допадаше. Беше толкова компактно в сравнение с Крондор. И толкова мирно.
— Пуснете ме!
Главата му рязко се изви натам, откъдето дойде викът. Видя в дъното на една тъмна уличка четирима мъже, които биеха някакво дете. „Ето ти случай, при който организация като Шегаджиите щеше да е от полза“, помисли си Джими самодоволно. В Крондор такива неприлични неща изобщо не можеше да се случат. Никой крадец на свободна практика нямаше да прояви глупостта да не сподели плячката си с Шегаджия, а две групи Шегаджии просто щяха да я занесат на Дневния или Нощния господар и той да реши спора. Беше нецивилизовано. А и все още не се беше стъмнило на всичко отгоре.
Само за един кратък миг последният златен слънчев лъч падна на лицето на жертвата и сърцето на Джими сякаш спря, а дъхът заседна в гърлото му. После жертвата извърна глава, а и светлината изчезна, от което уличката стана още по-тъмна.
„Не може да бъде!“, рече си Джими.
Невъзможно беше, и все пак… Бе готов да се закълне, че в този последен блясък на дневната светлина е видял лицето на принцеса Анита. Но в момента тя пътуваше в безопасност към далечни земи. Какво можеше да търси тук, сама в Ландсенд?
Момичето извика от болка и викът му тласна младия крадец към действие.
Беше подминал някакъв сандък с пепел до стъпалата на къщата само на крачка назад. Гребна с шепи и почерпи лицето си, после дръпна качулката над главата си колкото можеше и притича отново до уличката. Извади рапирата и със смразяващ кръвта вик се втурна към боричкащата се група.
— Напред, момчета! В атака!
До този момент се сипеха здрави ругатни и се размахваха още поздрави тояги, един от типовете беше извадил кама. Но появата на човек с оръжие и възможността нападателите да са повече объркаха четиримата хващачи на крадци за един критичен миг. Джими развъртя рапирата и мъжете пуснаха момичето и отскочиха.
Джими я сграбчи за дрехата и я дръпна. Бързо прецени, че е по-голяма от него, но не и по-висока. И беше пъргава — само за секунда успя да се изправи и да го последва към входа на уличката. Той я пусна, пъхна в движение рапирата в ножницата и я поведе към сандъка с пепел.
Четиримата бързо се съвзеха от изненадващото му нападение или пък разбраха, че няма никакви „момчета“ за въпросната „атака“, и затичаха подир тях. Джими подозираше, че могат на драго сърце да оставят предишната си жертва да избяга само за да го пребият. Тъжна работа: твърде често будеше такива желания у хората.
Щом стигнаха до къщата с пепелта, Джими надигна сандъка, извъртя се и го изсипа право в лицата на преследвачите си. Те отстъпиха, като сипеха ругатни и кашляха. С ловкост, граничеща със свръхестественото, той отново извади рапирата и нанесе няколко добре премерени удара. Беше тренирал не повече от седмица с оръжието, ала учителят му беше принц Арута и освен това беше по-бърз от повечето опитни фехтовачи. Мъжете се опитаха да се развърнат и да му подходят от двете страни, но получиха няколко гадни удара и мушкания в ръцете от много по-дългото му оръжие. После водачът на групата, мъжът с черните мустаци, се опита да му влезе и Джими го перна силно през рамото. Един от мъжете се обърна и побягна и след миг и останалите минаха в бързо отстъпление — момичето и момчето не струваха чак толкова, че да си пролива човек кръвта за тях.