Джими я сграбчи за ръката и я поведе през тесния проход между две къщи. Стигаше едва колкото да мине той и след няколко крачки наметалото му го дръпна назад, закачило се някъде в грубия каменен зид. Успя да извърти ръка и с нейна помощ го освободи.
— Няма да могат да ни догонят тук — каза й.
— А какво ще ги спре да заобиколят и да ни пресрещнат? — попита тя задъхано. Имаше нисък дрезгав глас… и задаваше много разумни въпроси.
На Джими това му хареса, но пък тя не беше принцесата, а това значеше, че се е намесил в нещо, което не е негова работа. „Е добре, едно губиш, друго печелиш“, рече си той философски. Може би нещо тук щеше да се превърне в предимство. А ако се окажеше лудост — какво пък, беше благородна лудост.
Щом излязоха от прохода, Джими проследи с очи възможния път до покривите. Покривите бяха по-различни от тези в Крондор, по-стръмни и повечето покрити с цигли, но не и непроходими. Стените бяха повече камък, отколкото тухла, и от зидарията се подаваха греди, а пръстите му бяха здрави и краката — гъвкави.
— Можеш ли да се катериш? — попита той.
— Да.
Джими разкопча колана си и го стегна през рамото си така, че дръжката на рапирата да легне между плешките му.
„Нагоре по улука“, реши той. Беше от издълбано дърво, доста здраво и стегнато с клинци за камъка. На перваза на един от прозорците, после през стрехата — и на покрива. Момичето му подаде ръка, той я хвана, дръпна я нагоре и й помогна да изпълзи. После я отведе в най-тъмната сянка, която можа да намери, с надеждата, че никой няма да може да ги види от улицата.
Няма и секунда след това от уличката се показаха четирима гневни мъже, въоръжени вече със саби и дълги тояги. Огледаха се, поспориха малко, после ниският посочи в едната и в другата посока и двама от мъжете тръгнаха нагоре, а другите двама — надолу. Мъжът с мустаците изрева:
— Намерете ги. По три сребърника струва всеки! — И тръгна нагоре по улицата, а останалите се пръснаха в различни посоки.
— Три сребърника! — възкликна момичето. — Копелета такива! Явно не беше принцесата.
— Защо?
— Онзи каза, че бил хващач на крадци. Щяха да ме предадат за пари.
Джими помълча малко, после рече:
— Стар номер. Двама-трима „граждани“ свидетелстват, че си крадец, и ако нямаш свой човек да гарантира за тебе, те вкарват в някоя работна група или по-лошо. — Замълча. — Случайно да знаеш името на оня с мустаците?
— Да — отвърна Лори. — Джерем Бентон.
— Аха.
— Да не би да го познаваш?
— Знам го — отвърна Джими и кимна. — Джерем Змията. Въртеше мошеническата си игра в Крондор. Мислех, че е умрял. — Стана. — Аз съм Джими. Ако искаш, ще те придружа до вас.
— Не съм оттук — отвърна тихо момичето, после се умълча. — Благодаря ти. Не знам какво щеше да ме сполети, ако не се беше намесил.
— Зависи — отвърна Джими. — Но нищо добро, уверявам те. Е, а ти как се казваш?
— Ъъъ, Джими — каза тя.
Младият крадец се разсмя толкова силно, че се хлъзна два разтега надолу по покрива. Изпълзя обратно на лакти и й се ухили.
— Не, това е моето име. Не внимаваш. — Наведе се към нея и й прошепна: — Знам, че си момиче.
Тя го погледна стъписана и устните й се отвориха, сякаш се канеше да го отрече.
— Знам, че си — настоя той.
— Как? Те не го разбраха!
— Ами… по-внимателен съм, предполагам. А може би защото приличаш удивително на една позната особа, а тя съвсем определено е момиче. — Сръга я леко по рамото. — Е, как се казваш?
— Лори — отвърна тя обезкуражено. — Лори Мерфорд.
— Приятно ми е да се запознаем, Лори — рече Джими с възможно най-вежливия си тон и се опита да копира в миниатюра дворцовия поклон на принц Арута, както лежеше по корем върху хлъзгавите цигли.
Тя му се усмихна.
— И на мен ми е приятно да се запознаем, Джими.
Слънцето вече залязваше, здрачаваше се. В усилващия се мрак щеше да е по-трудно да се върви, но младият крадец кръстоса крака, все едно че разполагаха с всичкото време на света. По-добре бе да оставят преследвачите си да се поотдалечат, преди да слязат от покрива.
— Е, щом не си от града, къде живееш? — небрежно попита той.
— Близо до Релинг. Едва ли си чувал за него — отвърна Лори. „Изобщо не съм го чувал. Звучи ми като земя, където рано лягаш — рано ставаш, учат те на честен труд и земна, селска добродетел. Дано никога не ми се наложи да ходя там“.