— Тази вечер ще се връщаш ли там?
— Ъъъ, не. — Лори поклати глава. — Имам да свърша нещо тук.
„Бас слагам, че имаш“, помисли си той. Също така бе готов да се обзаложи, че е нещо, което семейството й няма да одобри. Иначе защо й трябваше маскировка?
— Та къде си отседнала? Както казах, ще те заведа.
Тя се изсмя късо и отвърна:
— Никъде не съм отседнала. Едва днес дойдох в Ландсенд и едва ли не първото нещо, което направих, бе да срещна Бентон и да се съглася да му свърша работа. — Тонът й бе пълен със самопрезрение.
— Не се укорявай толкова — посъветва я Джими. — Голям мошеник е. Аз също съм чужденец тука, тъй че не знам кои ханове може да са добри за теб. Имаш ли пари?
Тук последва много дълга пауза.
— Малко — призна тя предпазливо.
„Почти нищо — рече си Джими. — Горката“.
— Е — каза той и стана. — Да ходим да поразгледаме. Може пък да ти намерим нещо съвсем евтино, където да се настаниш.
Джарвис Коу седеше в най-тъмния ъгъл на хана „Петлето“ и отпиваше от бирата си, плътно загърнат в наметалото. На шиша над огъня унило се въртяха късове печено свинско, но той бе задоволил глада си с комат черен хляб, буца сирене и няколко хубави ябълки, тъй като щяха да му докарат по-малко стомашни болки. Едно от предимствата, че е извън Крондор, бе в това, че тук храната беше по-прясна и по-евтина.
Беше платил за масата още по залез-слънце, тъй като нямаше намерение да пие много и не искаше нищо да го затруднява. Беше тук, за да подслушва. През годините беше открил, че клюките, които са най-полезни за човек с интереси като неговите, обикновено се намират в най-долнопробните кръчми. Тази вечер това определено се доказваше.
Масите покрай стените бяха разделени с дървени паравани, които не стигаха чак до таванските греди. Можеше да следи интересния разговор на съседната маса с добре тренирания си слух и със съсредоточения си ум. Дупките и процепите между дъските също помагаха, защото можеше да зърва от време на време лицата на говорещите.
— Отведи ги тук, заведи ги там; казвам ти, не ми харесва това — говореше един едър мъж на приятеля си. — Все по-лошо става! Не ща да ходя там повече, казвам ти!
— По-полека, Рокс — каза мършавият му спътник. — Никога не са ни плащали толкова добре. — Вдигна чашата си. — Най-доброто вино тук пием, нали?
Което в „Петлето“ сигурно бе поне малко по-добро от оцет, помисли си Коу.
Рокс се наведе към приятеля си и очите му зашариха нервно из кръчмата.
— Това, дето го правим, не е редно, казвам ти. Не е.
Мършавият се изсмя.
— Много ясно, че не е.
— Нямах предвид това — изръмжа Рокс.
Мършавия се огледа нервно, а Рокс го сръга в ребрата.
— Знаеш за какво говоря. Онова място. Нещо не е наред там… — Рокс потърка с палец долната си устна. — Не е като хората.
Мършавият тръсна глава, а после — цялото си тяло, като измъкнало се от вода псе. Рокс го сграбчи за рамото.
— Знаеш за какво ти говоря!
— Знам само, че никога не съм виждал толкова пари — изсумтя мършавият. — И само това искам да знам. Ако си умен, ще си като мене.
Рокс се навъси, после попита рязко:
— Добре де, какво иска от всички тия деца?
Мършавият взе да се хили.
— Може пък, хе-хе, може пък да върти сиропиталище! — Плесна се по бедрото и избухна в смях. — Ей тъй, от добро сърце, а?
Дори и Рокс се ухили за миг и отпи от чашата си. Но щом я остави на масата, пак се намръщи и изръмжа:
— Не искам да стъпвам повече там. Що не вземе някои други да ги отведат?
— Мисля, че го пази в тайна — рече мършавият и сви рамене. — Ние бездруго го знаем, затова използва нас, вместо да каже на някой друг. В тайна го пази, схващаш ли?
Рокс поръмжа сърдито, после изведнъж рече:
— Ще се махам.
— Не можем да се махнем! — сопна се мършавият. — Трябват ни пари, а това са най-добрите пари, които сме взимали. И освен това… — Замълча, отри с длани лицето си и пак се огледа. После се наведе към Рокс и прошепна: — Освен това не можем да се махнем.
— К’во искаш да кажеш? — сепна се Рокс.
Мършавият се наведе още по-близо към него.
— Той има влияние. Може да ни стъжни живота.
Рокс само го зяпаше.
— Разбираш ме, нали? Когато хора като нас ядосат такива като него… никак не е здравословно.
— О!
— Тъй че си трай. Нали?
— Май си прав — отстъпи Рокс, вдигна чашата си, пресуши я и млясна, после се обърна и подвикна към тезгяха: — Ханджията! Още!
— Тъй че доставяме момчето в имението, взимаме си парите и се махаме. Само кротко. Може би тая малка разходка извън града ще ни е последна.