— Заведи ме при нея — каза изведнъж Флора.
— Какво?! Защо?
— Сигурно бих могла дай помогна.
— Откъде тая милозливост? Не ми ли вярваш? — Почувства се уязвен и в тона му се прокрадна лека обида.
— Може би ако някой ми беше предложил помощ още когато останах сираче, и аз нямаше да стана курва! — каза Флора разгорещено.
— О. — „Ух“. — Е, добре. Но може вече да не е там — предупреди той.
— Поне ще сме се опитали. — Погледнато твърдо. — Ще ида да си взема шала и ще кажа на леля Клеора, че излизаме на пазар, тъй че ми напомни да купя нещо на връщане. — До вратата спря и добави: — Трябва да свършим малко къщна работа, като се върнем, като възпитани младежи. Искам да направя добро впечатление, преди леля Клеора да ме заведе да се видим с дядо ми.
Джими погледна към затворената врата. „Къщна работа. Страхотно“. Изгнаничеството започваше да му се струва все по-тежко.
Флора придърпа задницата на полата си между краката и я затъкна на коланчето на кръста тъй, че се получи нещо като торбести гащи, за да може да се покатери.
„Май нищо не може да я откаже“, помисли си Джими, докато се озърташе. В началото на уличката имаше някакви хора, които можеха да ги видят, ако погледнеха насам… но едва ли щяха да го направят. А и да го направеха, едва ли щеше да ги интересува. Мъжете, които товареха сандъци с грънци в теглените от мулета фургони, бяха твърде заети, а опитът му с фургонджии показваше, че обикновено не си търсят неприятности, освен след работа и ако са подпийнали.
Местата, където можеха да се хващат, изпъкваха добре на утринната светлина и двамата се закатериха съвсем уверено по ниската постройка под прозореца на изоставената стая. Флора беше настояла да вземат торба с храна, която бе овързала в полата си, малък мях с вино пък бе вързан за колана на Джими. „Ако ни спре някой, мога да кажа, че сме тук да мием прозорците“, помисли си той, докато Флора се издърпваше нагоре.
И изведнъж тя прошепна:
— Джими! Тук има кръв!
Погледна надолу и му показа ръката си — на дланта й имаше лепкаво кафеникаво петно. Кръвта беше почти засъхнала, значи беше тука от доста време. Джими извади ножа си и го захапа със зъби. Имаше някои обстоятелства, при които ножът можеше да се окаже от полза, и нахълтването в стаята беше едно от тях. Даде й знак да се дръпне встрани, за да мине пред нея, присви се под прозореца, после се хвърли вътре и се превъртя, пусна ножа и го хвана за дръжката, очите му и острието зашариха из стаята.
— По дяволите — промълви той спокойно, прибра ножа, обърна се и подаде ръка на Флора. — Ранена е. Идвай.
Флора се прехвърли през прозореца и ахна, като видя кръвта на пода — знаеше не по-зле от него какво значи сериозна рана, — а като видя бледата Лори, загърната в оцапания с кръв плат, затисна устата си с ръка и се залепи за стената.
— Банат да ни пази! Убили са я!
Джими коленичи до постелята на Лори.
— Не, още диша — промълви той облекчено. Но кръвта наоколо все пак беше много. — Лори! — Пипна я по рамото и повтори шепнешком: — Лори.
Момичето се стресна, събуди се и отвори уста да изпищи, но Джими побърза да я запуши.
— Аз съм, Джими. Всичко е наред. Донесох ти храна.
— Донесохме ти храна — каза Флора и го избута настрана. Явно нямаше намерение да забрави колко се беше опъвал, когато го помоли да купи хляб, сирене и вино.
— Какво стана? — попита той. — Кой ти направи това?
За негова изненада тя се усмихна.
— Аз. — Въпреки гласа й приликата й с принцесата го слиса. — Слизах от прозореца и някой долу извика. — Тя се надигна на лакти и го погледна уморено. — Изненада ме и се подхлъзнах. Разпрах си крака на едно стъкло. — Отпусна се отново в постелята. — Превързах го, но боли.
„Не се и съмнявам“, помисли си той, щом видя прогизналата превръзка. „Богове, колко е непохватна!“ И веднага му стана гузно: „Е, но тя не е Шегаджия, а най-обикновено селско момиче“.
— Кръвта е много — каза Флора. — Няма да е зле да ми позволиш да видя раната.
Лори примига към нея, после се обърна учудено към Джими.
— Всичко е наред. Това е приятелката ми Флора.
Лори кимна, надигна се с усилие, развърза панталона си и го погледна.
— На крака ми е.
— Добре де. Да ти помогна ли?
Момичето го зяпна втрещено.
— Джими — изсъска през зъби Флора. — Обърни се!
— О! — „Все едно, че ми пука“. Послуша я и чу как вдиша рязко. — Какво?
— Зле е. Срязано е дълбоко и много гадно. Трябва да идеш да ми донесеш някои неща.
— Чакай малко — сопна се той и понечи да се обърне, но двете момичета така се ядосаха, че той остана с гръб и попита кисело: — Какво ти трябва?