Коу си помисли всичко това на излизане от портата. Ландсенд все пак си беше по-скоро голямо село, отколкото малък град, с обичайните занаяти и дюкяни, непрактични или незаконни в стените на града. Затова истинско занаятчийско предградие не беше и изникнало, освен шумното пазарище на открито под крепостните стени. Той закрачи към безпогрешната миризма на конското тържище, но щом наближи, спря.
— Господин Джими! Каква приятна изненада. Как е милата ви сестра?
Джими сигурно беше не по-малко изненадан, но го прикри майсторски. Тъмните му очи гледаха с хладно спокойствие и преценяващо, много по-зряло, отколкото за възрастта му, макар че със сигурност беше имал сурово детство и бе пораснал бързо, Коу беше убеден в това.
Коу го огледа от глава до пети и се увери в преценката си, която бе направил още на борда на кораба: „Все още почти момче, няма и петнайсет години. Но доста необикновено и надарено момче. Под момчешката черупка почуква вече мъжът, при това доста опасен мъж, както личи“. Къдрава кестенява коса — подрязана лошо, сигурно с нож — в контраст с добре поддържаните и прилични, макар и не натруфени туника и панталони. Колкото до ботушите, Коу подозираше, че не са се изтъркали на краката на Джими.
Но кое беше главното, помисли си той. „Държи се без намек за младежка непохватност. Движенията му са като на акробат, плавни като на котка, долавяща всичко наоколо с острите си сетива; умее да отбягва хората, без да ги поглежда, шмугва се ловко из тълпата, без да се блъска в тях“. Коу се усмихна. Последното може би не беше съвсем вярно, но подозираше, че ако се блъсне в някого на улицата, ще е нарочно.
Оръжието на хълбока му беше достатъчно, за да привлече интерес: направено бе като за висок мъж, с дръжка, твърде богато украсена за ролята на хлапе от дребен благороднически род, каквато си бе избрал. Коу подозираше, че самото острие е със също толкова добро качество като дръжката и ножницата и струва колкото годишната рента на десетина ферми. Но по-важното от въпроса как е попаднало в ръцете му бе това, че момчето със сигурност умееше да борави с него достатъчно, за да накара човек да си помисли дали да го предизвика. „Дори сега благоразумният човек би внимавал. Бас слагам, че е бърз като пор и няма да ти остане много време, преди рапирата да прониже гърлото ти“.
— А, Флора ли? Радва сърцето на леля Клеора — отвърна Джими. — Радвам се, че се виждаме пак, сър.
— И аз, момчето ми. Да не би да си търсиш работа като коняр?
— Богове, не, сър — ухили се Джими. — Нищо не разбирам от коне. Но трябва да хвана по крайбрежния път, тъй че май ще ми трябва кон.
— В коя посока?
Джими го изгледа подозрително.
— Ъъъ, север. И на изток.
— Точно накъдето тръгвам и аз — рече Джарвис. — Защо да не пояздим заедно?
И без да дочака отговор, подвикна на търговеца да оседлае още един кон и преди Джими да успее да възрази, му хвърли една жълтица с думите:
— Като се върнем, ще искаме да ви ги продадем обратно.
Конярят хвана монетата и отвърна:
— Ако ги върнете живи и здрави, ще ги купя.
Коу се обърна отново към Джими с усмивка:
— Ето. Готово.
Джими сигурно не хареса своеволието му, но го прикри добре. Каза само:
— Нямам опит.
— Избери някой кротък — подвикна Коу на търговеца.
— Не искам да ви бавя, сър — каза Джими.
— Няма да ме бавиш, Джими. Не се каня да препускам в галоп — също като човек, конят може да извърви повече ходом, отколкото ако тича. Продукти имаш ли си? — „Или нещо повече от дрехите на гърба ти, това впечатляващо оръжие и подозрително многото пари“.
— Ъъъ, не. Мислех да си уредя коня първо, после да купя нещо на пазара. Както вече ви казах, сър, не искам да ви бавя.
— Ни най-малко, ни най-малко — отвърна Джарвис и го плесна приятелски по гърба. — И както казах, не мисля да хуквам като луд. Та накъде си се запътил?
Криеше нещо това момче. Коу не можеше да го напипа. Но той и така наречената му „сестра“ му се струваха много по-опитни и не чак толкова мили и благовъзпитани, на каквито се стараеха да приличат. Беше заинтригуван и му се искаше да разбере повече. „Винаги го правя. Едно от нещата, заради които съм толкова добър в работата си“, помисли си той с хладен реализъм. А и беше добре дошло, че можеше да задоволи любопитството си, без да се отклонява от пътя. В този случай. В други това любопитство го бе довеждало до ситуации, в които някой накрая оставаше мъртъв. В смисъл — друг някой, не той.
Джими се усмихна фалшиво, още го болеше от „приятелското плесване“. Май щеше да е разумно да се отърве от този тип. Обикновено гледаше да си няма вземане-даване с такива, дето те пляскат по гърба, смяташе ги за побойници, които не смеят съвсем да го покажат. Но побойниците прибираха разни неща от хората, докато Коу направо щеше да се утрепе от желание да ти помогне. Объркващо беше някак.