Рип се изненада, че Кей е на десет. Нито приличаше, нито се държеше като толкова голям. Самият той беше як и жилав като за седем. Гледал беше как татко му коли животни и беше помагал на сестра си в корменето и дрането на зайците, които тя ловеше. В нрава му беше да се държи кротко и сдържано, вместо да плаче или мрънка. Затова само каза тихичко:
— Страх ме е.
Манди го потупа по рамото.
— Всички ни е страх. Гладен ли си?
— Яденето помага — каза Нийса.
Рип се надигна и се придърпа до ръба да пусне краката си, люшна се замаян и отново падна по гръб. Манди въздъхна и стана.
— Стой тук. Ще ти донеса нещо. Пак му беше прилошало.
— Май не трябва да ям.
— Ял ли си днес?
— Не знам.
Нищо не можеше да си спомни, освен по някоя дума в тъмното от Ръмжащия или Пора. Къде бяха майка му и татко му? Изобщо не можеше да усети мама, а това беше странно. Все едно че му беше паднал зъб и има дупка, преди да е израснал новият. А Лори? Пресегна се в ума си и усети ехото от присъствието й, смътно и някак много далечно. Може би просто бе твърде далече от мама, за да я усети. Но нещо му подсказваше, че не е така. Чувстваше го като спомен, но без картините и звуците, идващи със спомена.
— Твоята майка къде е? — попита той Манди.
Тя сложи една чиния с пушено месо, сирене и ябълки в скута му и го погледна хладно.
— Не говорим за тях.
— Защо? — попита Рип, съвсем на място според него.
— Онова там е твоето легло — отвърна тя и посочи едно легло в ъгъла.
Рип разбра, че му казва да се разкара. Смъкна се внимателно от ръба на високото легло и се изправи, замаян и несигурен дали пак няма да падне.
— Не ми се сърди. Просто не разбирам. — Рип поклати глава. — Защо сме тука? Къде сме? Просто искам да разбера какво става.
— Иди си седни на леглото и яж — сопна се Манди.
После скочи на леглото си и се сгуши, свила колене под брадичката си. Гледаше го сърдито и Рип видя как са блеснали очите й, сякаш се мъчеше да не заплаче.
Объркан и малко обиден, Рип отиде при леглото в ъгъла и седна. Наведе глава над чинията, за да не видят сълзите, потекли по бузите му, и лапна късче месо. Не искаше да плаче, но не можеше да се сдържи. Дори когато Лори му се ядосаше, не се държеше с него, все едно че не е важно какво мисли.
— Нищо не знаем — промълви Кей в натежалата тишина, след като плачът му стихна. — Никой не говори с нас. Носят ни храна, но една дума не казват. Само идват, за да ни донесат храна и вода и да почистят.
— Или да доведат или отведат някой — добави Манди. — Само това знаем.
— Но мислим, че… — почна Кей.
— Мислим, че родителите ни са мъртви — довърши Манди.
— Не! — извика Нийса с почервеняло от гняв лице и плесна Манди по ръката.
— О! Я ми се махай от леглото веднага! — сопна се Манди и я бутна.
Нийса падна на пода и заплака. Кей завъртя очи с досада и дръпна възглавницата над главата си, а Манди скръсти ръце и престана да им обръща внимание. Рип остави чинията си. Отиде до Нийса и я прегърна, а тя се сгуши до него и захлипа, сякаш сърцето й щеше да се скъса.
— Не искам тати и мама да са мъртви — проплака Нийса.
— Може би всички са добре — опита се да я успокои Рип. — Не знаем.
Тя подсмръкна, вдигна очи и кимна.
— Да, може би всички са добре.
Изправи се, усмихна му се и отиде при леглото си, сгъна една от завивките, гушна я и се върна с нея при него. Седна и започна да люлее завивката и да й пее.
„Добре поне, че пее“, помисли си Рип. Нямаше мелодия и думи, но сигурно трябваше да е приспивна песен, а завивката — бебенце. Той стана и се върна при леглото си и яденето.
Сиренето беше чудесно: меко и не солено, с лек вкус на орех. Никога не беше вкусвал такова нещо и лакомо посегна за още едно парче.
След два дни се събуди, твърдо решен да избяга от луксозния си затвор. Твърде малък беше, за да знае, че са го упоили, ала разбра, че нещо се е променило. Беше уплашен, липсваха му близките, но това, че усещаше Лори някъде далече, го утешаваше. Но по някакъв начин разбираше, че единствената му надежда да види близките си отново, е ако избяга.
Не харесваше нито едно от другите деца. Е, Нийса не че я мразеше, но повечето време беше досадна. Все пееше. Първата нощ не можа да заспи, защото тя така и не престана. Затова отиде при нея и я помоли да млъкне. Тогава разбра, че тя спи дълбоко и продължава да пее!
Манди се надигна и му каза:
— Винаги го прави това. Ще свикнеш.
Но Рип не мислеше, че ще свикне. А Кей го мразеше ужасно. Може и да беше по-едър и по-голям, но се държеше като на пет, точно както беше казала Манди. Ако скоро не избягаше оттук, беше сигурен, че ще се опита да убие Кей. Беше хапач и щипач, обичаше да се промъква до теб и да ти прави едно от двете, или и двете. Рип вече го беше ударил веднъж в корема, толкова силно, че Кей за малко щеше да повърне и дълго седя на пода и си поемаше дъх. Но като че ли беше все едно. Кей си стоеше настрана известно време, да речем около час, а после пак се промъкваше, ощипе те и побегне да се скрие под леглото си. Не закачаше Манди или Нийса както Рип, значи Манди трябваше да го е научила някак да ги остави на мира. Но Рип вече знаеше, че трябва да набие Кей, за да го накара да престане, а не искаше да бие никого; искаше само да се върне у дома. Пък и не знаеше дали ще може да набие Кей, освен ако не му скочеше отгоре някак.