— Какво правиш? — попита Манди.
Нийса натисна поредната издатина. Тя хлътна под пръста й и нещо щракна. Стената се хлъзна и се открехна с тихо скърцане. Рип се приближи и зяпна, Кей и Манди също дойдоха и застанаха до него.
— Отвори я — каза Кей замаяно.
Рип бутна вратата. Зад отвора се виждаха стъпала, водещи в катранен мрак надолу.
— Тъмно е — промълви Нийса, беше стиснала Манди за ръката.
— Ще ни трябват свещи — заяви Манди, съвсем практично, както винаги. — В стаята на онази жена има…
— Не! — Кей я стисна за ръката. — Не влизайте там!
Рип беше съгласен с него.
— Е какво да правим тогава? — попита сърдито Манди и посочи към масата. — Ако вземем тази, ще разберат, че тук е имало някой.
— Те бездруго ще разберат — каза Рип. — Нали почти им изпихме виното.
— Но ако вземем свещта, може да се сетят, че сме тръгнали оттук. — Манди го изгледа упорито.
— Няма да разберат! — настоя Рип. — Ще трябва да намерят входа, както го направи Нийса. — Погледна Нийса. — Аз си мислех за таен проход, от една история, която ми разказваше тате. Ти как разбра?
— Не съм — отвърна Нийса. — Тя ми го каза. — И кимна към другата стая.
Рип потръпна.
— Вижте, те може да се сетят, че сме били тука, но ще си помислят, че сме излезли през вратата. — Отиде до вратата и я отключи, незнайно защо сигурен, че онова, което се бе опитало да влезе след тях, вече го няма. Не знаеше откъде е толкова сигурен, просто знаеше, че всичко е наред. — Тъй че ще претърсят навсякъде и дори да се върнат и да намерят този проход, ние вече отдавна ще сме се махнали.
Отиде при нощната маса, бръкна в чекмеджето и намери още две свещи и огниво. Едната подаде на Манди, пъхна другата под ризата си, после запали тази в ръката й и я взе. Свещите бяха хубави — от восък, а не лой — мама пазеше три такива за специални случаи. Накрая прибра огнивото под ризата си при другата свещ.
Двамата с Манди се спогледаха мълчаливо, после очите на момичето пробягаха към стълбището и тя вдиша дълбоко.
— Ти си пръв. Аз — след тебе.
Рип потрепери — дано да не бяха забелязали. И него го беше страх от тъмната дупка. Но като нямаха друг изход, май трябваше да влязат в нея.
На вратата на лабораторията на Лиман Малахи плахо се почука и той вдигна глава от работната си маса. Погледна барона, който седеше до него, и той се намръщи.
— Влез — каза Малахи, избърса длани в халата си и пристъпи към вратата. Баронът се надигна от стола и остави книгата си.
Вратата се отвори и един много изнервен и много мазен на вид наемник пристъпи половин крачка навътре, с нелепа почтителност.
— Прощавайте, че ви притеснявам, ваш’ сиятелства — почна той, без да спира да се кланя, а очите му засвяткаха ту към геометричните фигури на пергаментите, опнати по стените, ту към, разните неща, надраскани с тебешир по пода, ту към безбройните книги и уреди. — Такова, ъъъ, децата…
Лиман затвори очи; знаеше, че ще тръгне на зле, но ако нещо се беше случило на тези деца, глави щяха да хвърчат.
— Какво е станало?
— Ми те, ъъъ, избягали са изтърсаците, ваш’ сиятелства.
Баронът се напрегна. Лиман знаеше, че дори много силен човек, може да припадне от погледа му. А този глупак не беше силен. Така че магьосникът побърза да разведри положението.
— Искаш да кажеш, че са излезли от стаята си — каза кротко. — Всъщност те не могат да излязат от къщата. — И подхвърли през рамо на барона: — Уредил съм някои неща. — После отново заговори на наемника: — Тъй че са някъде в къщата. — Махна му небрежно с ръка и добави: — Намерете ги. И внимавай, косъм да не падне от тях. Много се съмнявам, че ще ти харесат последствията, само една драскотина да получат. Разбрано?
Мъжът кимна и заотстъпва с поклони, като дръпна вратата след себе си, Лиман сви рамене.
— Досадна неприятност!
Баронът се намръщи.
— Мдаа. Впрочем, защо събираш толкова много наведнъж? Поне една седмица няма да ни трябва друго.
Магьосникът прехапа устни и го погледна замислено. После тихо обясни:
— Събирам ги по няколко причини. Едната е, че не е лесно да се намери дете, родено на същия ден, в който вашата лейди… изпадна в сегашното си състояние. И макар че заклинанието, което открихме, за да продължим живота й с помощта на жизнената енергия на тези деца, поне опази състоянието й от влошаване… — той разпери ръце и сви рамене — изобщо не го подобри.
— Стори ми се, че видях нещо последния път — каза Бернар и се загледа в празното, сякаш си спомняше нещо. — Трепване на устата й, на пръст… Сигурен съм, че видях как помръдна един пръст, съвсем леко.