Баронеса Илейн се събуди с чувството, че някой я е повикал по име. Ала звука вече го нямаше, а призива и да го беше имало, не се повтори. Мислите й течаха бавно: дъхът дори, който си поемаше, бе някак неестествено разтеглен във времето и Илейн се зачуди дали не сънува.
Чувстваше се слаба. Това бе първото физическо усещане, което изпита, а след него — болката. Разкъсваше я като освирепяла котка, дращеше с остри нокти в утробата й, късаше със зъби и дъвчеше. Искаше й да се гърчи, искаше да закрещи от агония, ала не можеше. Не можеше дори да отвори очи, нито да примигне. Затворена в мрака зад очите си, Илейн крещеше в ума си, молеше се нещо да облекчи болката й, да дойде някой и дай помогне.
Сегашното не беше като ужасните родилни мъки, които я бяха заливали на вълни, все по-високи и високи; те бяха свършили. Илейн беше сигурна в това: беше чула плача на детето си. „Видях личицето му“, помисли тя. Споменът донесе утеха или поне отвлече ума й от болката. Но не задълго — болката не можеше да се отрече и й се искаше да заплаче, ала не можеше.
Усещаше как изтича животът й, бавно, но неизбежно. Това я ужасяваше. Бореше се да удържи: искаше да живее! Искаше да види своя син пораснал мъж. Искаше Закри!
Представи си как той държи ръката й и й говори да е силна. Допирът му й се стори толкова истински, че напук на всичко за миг я направи щастлива. После болката захапа още по-силно ума й и тя пищеше, пищеше, пищеше. Скоро започна да се моли за смърт.
Ала смъртта така и не идваше. След малко Илейн потъна в мрака и тя, и болката изчезнаха.
Глава 13
Криене
Магьосникът вдигна глава.
— Заклинанието не е сложно — каза Лиман Малахи, след като приключи с приготовленията. — Но е засукано. Степените на подобие трябва да се балансират деликатно.
Погледна своя… работодател? Домакин? Приятел? Благодетел? Погледна човека, който му беше давал подслон седемнайсет години и му беше позволил да продължи изследванията си, над които, хм, на някои други места в най-добрия случай щяха да се понамръщят. „Не, поправи се той наум. На повечето места щяха да го обесят или жив да го изгорят.“
Двамата бяха сами в стаята, само пламъкът на свещта им правеше компания. Слугите и охраната, разбира се, бяха свикнали с това. Бяха може би най-добре платените слуги извън големите градове и домакинствата на най-знатните владетели; а и като качество не бяха зле. Но за разлика от обикновените домашни стражи, им се плащаше колкото за да служат, толкова и за да забравят бързо онова, което чуват и виждат.
Чародеят сви устни и придърпа по-плътно халата около тялото си — тази нощ пролетният дъжд беше тежък, думкаше по кепенците и цветното стъкло на прозорците. Самият той щеше много да се зарадва на един буен огън в огнището, но на Бернар му беше все едно — сякаш не забелязваше студа, възцарил се в тази каменна грамада.
„Златото може да свърши много неща — помисли той. — Дори да надвие суеверния страх на слугите и войниците. Но не може да превърне едно каменно укрепление в удобно място за живот“.
Бернар махна и ръката му леко потрепери във въздуха.
— Да, да. Хлапето трябва да прилича и на мен, и на милейди Илейн, и магията ти ще го открие — рече той. — Проклетата акушерка! Заповядах й да го премахнат!
Лиман огледа трите плитки златни диска с тънките им кристални покрития; всеки бе колкото кръгче от събрани палец и показалец. Сребро и тюркоаз, платина и черен кехлибар бяха инкрустирани на сложни фигури по вътрешната повърхност на златото. Във всяко от тези кръгчета имаше вода, а в нея плуваше игла. Всяка от трите иглички беше увита с косъм — около тази в средния диск бяха усукани два косъма, които се пресичаха. Кристалните покрития държаха всичко това неподвижно.
— Възможно е да не се е подчинила, за наше щастие — каза той. — Жалко, че не можахме да измъкнем повече подробности от нея, но това също ще свърши работа… още по-добре, защото знанието, което ще ни донесе, няма да е остаряло със седемнайсет години.
Лиман се надигна и нави ръкави. Затвори очи, устните му се размърдаха и ръцете му започнаха да описват сложни фигури.
Докато мъжът, за когото Бернар продължаваше да мисли по-скоро като за учен, отколкото като за чародей, редеше заклинанието си, самият той си спомни първата нощ, в която се бяха срещнали.
Беше нощта на голямата буря, стени и грамади от пурпурночерни облаци се трупаха на запад; просветваха от далечните мълнии, ала бяха обагрени в златисто по краищата от залязващото зад тях слънце. Вълните дойдоха преди пороя, високи като планини, и накараха рибарите да задърпат лодките си по-високо по брега, да ги връзват за дървета и скали и да се молят, щом вятърът запищя около сламените покриви на колибите им. Дъждът заваля на откоси, понесен от чудовищните ветрове. Поривът на бурята бе придружил родилните мъки на любимата му, с малкото чудовище, което се опитваха да открият сега. Радостта му от предстоящото раждане на син го беше тласнала да предложи гостоприемството си на чужденеца, странен мъж с опулени кафяви очи и сплеснат нос, който изглеждаше огромен над тясната брадичка. Изглеждаше само с няколко години по-стар от Бернар, но баронът не беше сигурен за истинската му възраст, защото и сега, след тези седемнайсет години, Лиман изглеждаше почти както когато беше дошъл.