— Едно момиче — отвърна Брам и се изчерви, понеже търговецът се разсмя гръмко.
— Е, не мисля, че ще ти е много трудно, даже да ти е празна кесията — каза мъжът. — Хубав момък си. Но стоката ми не е такава. Разгонени кобилки — да, но все от тия с копитата. Аз съм Керсон, между другото.
Брам си каза името, стисна му ръката и не се изненада, че е здрава като неговата, ако не и малко повече.
— Трябва да е продала един скопец — обясни той. — Преди два-три дни. Селски кон, със счупено седло и повече за работа на полето, с белег на муцуната.
Продължи с описанието на коня, чиито белези знаеше, все едно че си беше негов: двете семейства често си заемаха работния добитък.
— Чакай малко! — спря го търговецът. — Ами да, купих го коня, но от момче, не беше момиче. Може да го е откраднало? — Мъжът се намръщи.
„Разбира се, че ще се предреши като момче, идиот такъв“ — помисли си Брам, но на глас каза:
— А, да, познавам го момчето.
Търговецът сви рамене.
— Хубаво момче. Направо като момиче. Година-две по-малък от тебе. Днес дойде някакъв негов приятел да пита за коня.
„Приятел ли?“ — учуди се Брам и се изруга наум.
— Подслушах момчето, дето купи коня, докато говореше с благородника — той купи друг. Момчето май е млечен брат на внучката на Ярдли Хейуд и са отседнали при леля й. Все едно, двамата тръгнаха на север, към обед някъде. Момчето спомена, че приятелят им бил продал коня на мене… — Брам го изгледа озадачено, но търговецът продължи: — Каза, че момичето, чийто бил конят, било отседнало с внучката на Хейуд. — Присви очи и попита: — Ти сигурен ли си, че тоя кон не е краден?
— Хмм. Напълно — отвърна Брам.
Зачуди се кое ли може да е това момче и защо ще тръгва на север, но реши, че е по-разумно да разбере къде може да е Лори.
— Къде мога да я намеря тази млада дама, внучката на Ярдли Хейуд?
Търговецът го упъти и Брам забърза по улиците на Ландсенд. Беше съвсем объркан. Беше очаквал, че Лори ще се е изгубила или че се крие в някой евтин хан. А тя си беше намерила приятел! Богат при това, както изглеждаше. А Рип?
Умът на Илейн се раздвижи. Още не беше сигурна за състоянието, в което сънуваше, защото знаеше, че сънува. Отначало в сънищата имаше болка, ала след толкова много събуждания вече можеше да се отграничи от болката. Беше упорита болка, неукротима, но Илейн успяваше за известно време да я надмогне и да я чувства като нещо далечно. В такива моменти се напрягаше да чуе дали има някой наблизо. Понякога успяваше да долови крясъка на нощна птица и някой далечен звук. Но иначе като че ли беше сама.
Това я озадачаваше. Тя беше съпругата на барона и току-що беше родила. Къде бяха всички? Защо никой не й помагаше? От колко време лежеше така? И най-ужасното: така ли щеше да си остане до края на живота си?
Знаеше, че тялото й лежи съвсем неподвижно, или поне подозираше, че е така. Затова прие, че е попаднала в капана на някакъв много заплетен сън, но сън, който е свързан с будния свят.
Болката беше първото й усещане, а след нея се появи онова ужасно нещо, което я изтезаваше. Трудно й бе да отмерва времето: беше сигурна, че откакто е родила детето, са изтекли много часове, може би дни. Навярно се бореше с болката, свързана с раждането, или с треска, настъпила след него.
Каквато и да беше причината, тя се съпротивляваше, изплуваше до някакво подобие на будност, след което отново потъваше в периоди на пустота, в която се носеха спомени. Понякога образите ставаха толкова силни, че се чудеше дали не са реални, може би като онези пророчески видения, за които разправяха, че спохождат вещици и светици; или навярно бяха ехо от далечно минало, или нечий чужд спомен. После отново идваше мракът. Две неща си оставаха постоянни — мракът и болката.
Между периодите на мрак Илейн зовеше в ума си за помощ, крещеше в ярост и пожелаваше най-лоши неща да сполетят съпруга й, който я бе изоставил така. Веднъж усети как нещо докосна тялото й. Студен допир, чувство за нещо лигаво, което се плъзга по кожата й под нощницата: насилствена интимност, неканена и отблъскваща. Но нищо не можеше да направи срещу това. Истинско ли беше това ужасно докосване, или спомен? Страхът и гневът й бяха истински, защото помнеше как бе извикала в безмълвно отвращение: „Остави ме на мира!“ И допирът се беше махнал. Върнал ли се беше сега, или беше само споменът за първото докосване? Не можеше да разбере.
С времето умът й ставаше по-силен и страхът и отвращението се превърнаха в ярост и пресметливост. Понякога си спомняше сблъсък, миг на непокорство, в който бе отхвърлила нещо, което се бе опитало да я надвие, но подробности не помнеше. Зли неща я бяха изтезавали и тя по някакъв начин ги беше нападнала; придала беше в ума си телесност на тези зли неща и с ръце, сътворени в ума й, се беше пресегнала и ги беше сграбчила. Бяха се опитали да избягат, но тя бе разкъсала същността им, дереше и късаше, докато не станаха на нишки и късчета — и сякаш се изпариха в пустошта, като оставиха след себе си бавно затихващ вик на болка и страх.