— Вероятно.
Разговорът замря и догледаха програмата. След това майка й стана.
— Връщам се при баща ти. И той ще иска кафе.
— Доскоро. Поздрави го.
— Благодаря за кафето. Довиждане, скъпа.
Започна „Телешопинг“ и тя остана загледана в двама идиоти, прехласващи се по някакви тигани. Запита се дали наистина са ентусиазирани от великолепните резултати, или са актьори, на които плащат.
Запали цигара и превключи на друг канал, където точно щеше да започне любимата й английска сапунка. Чу се хлопването на капачето на процепа за писма и последва тупване, когато пуснаха пощата. Сети се, че е понеделник, надяваше се да е пристигнало любимото й клюкарско списание. Но първо да види какво ще се случи с героинята от сериала.
Така и не разбра. След двайсет минути беше мъртва.
Ноември, 2006 година, понеделник
Не си представях, че ще е толкова лесно! Вмъкваш се в живота на хората за няколко минути и после отново го напускаш; все едно нищо не се е случило. Фасулска работа. Това е предимството на невидимите хора. Вярно, не те забелязват, когато искаш, но когато пък не искаш да те забележат, е чудесно.
Аз съм от невидимите хора; от невидимите, които преминават през живота, без никой да им обръща никакво внимание. Ние винаги сме в мъгла. Винаги се страхуваме от юмрук в лицето или ритник по задника. Съвършено ненужно, защото и без това никой не ни вижда.
Никой не ме поглежда и не си мисли: „Хубава прическа. И аз ще се подстрижа така“. Никой не ме поглежда и не си мисли: „Боже, какво отвратително палто. От години не е на мода“. Никой никога не ме поглежда. Дори да стоя на пътя им, да държа вратата отворена, за да помогна, да отстъпя мястото си на някого в метрото. Забелязваха ме като дете; децата, не възрастните. Като дете все едно носех огромен жълт плакат с надпис: „Погледнете ме. Аз съм грозното патенце. Нося странни дрехи и казвам непонятни неща. Удряйте ме, подигравайте ми се. Правете го, правете го! Наранявайте ме. Избийте ненормалността от мен, за да стана нормален човек“. Не се получи. Пораснах, но само толкова.
Никой не ме видя, когато купих билет за влака за Катринехолм. Никой не ме видя, докато гледах през прозореца къде премина детството ми. Хванах краткия път към улицата, където живеех като дете; и където живееше Лизе-Лот. От гарата просто известно време се върви по улица „Стор“, после тя преминава в „Стокхолмсвеаган“, свива се наляво при училището и си там. След всичките тези години тя все още живее в това забравено от Бога място. При тези условия мен отдавна да ме нямаше на този свят. Но аз продължавам да живея, а Лизе-Лот е мъртва.
Но да не изпреварваме събитията. Минавам край жилищните сгради и стигам до вътрешния двор. Дворът не се е променил, само катерушките на детската площадка са различни. Няколко хлапета си играят в пясъчника, а майките седят на пейката и ги наблюдават; иначе дворът е пуст. Храстите с големите бели плодове, които се разплескват, когато ги настъпиш, все още са пред сградите. Те бяха толкова високи, че можеше да играеш на криеница сред тях или да намериш убежище; сега обаче не изглеждат толкова внушителни.
Именно там Лизе-Лот и някои други — сестра й и приятели от комплекса — ме съблякоха и ме намазаха с кал. Закачиха дрехите ми на катерушката и с това играта свърши. Трябваше да избирам: или да изляза в двора, където всички ще ме видят, все едно съм на нудистки плаж, или да се скрия в мазето. Избрах второто, а когато децата се разпръснаха и събрах смелост отново да се покажа на двора, ги нямаше — и децата, и дрехите ми.
Катерушката сега е подменена с по-нова и по-модерна. Има въжета, по които да се катериш, и вградена пързалка. На старата през голяма тръба се стигаше най-горе, където можеше да висиш с главата надолу на свитите си колене. Веднъж прекарах там цял следобед, защото Лизе-Лот и бандата й ме преследваха. Висях и се потях от страх какво ще стане, ако падна, а те ме замеряха със снежни топки. На няколко пъти се опитаха да ме издърпат долу, но аз се държах здраво. Крещяха и ме обиждаха — какво ли не ме наричаха. На моменти се оттегляха, за да реша, че е безопасно да сляза, а щом се престрашавах — изскачаха и отново ми се нахвърляха. Всичко приключи, когато Лизе-Лот пъхна парче стъкло в снежна топка и я запрати по мен. Стъклото проряза дълбоко врата ми; от болка разхлабих здравата си хватка и паднах на земята. Получих сътресение на мозъка. Повърнах, за огромна радост на децата, но като видяха кръвта, те избягаха. Със залитащи стъпки се прибрах вкъщи. Наложи се да отида в болницата, за да ме зашият. Казаха ми да лежа няколко дни. Е, поне нещо хубаво в цялата тази история.