Веднъж бащата на Лизе-Лот ме затвори в мазето, защото се похвалих пред Лизе-Лот, че моят баща е полицай — пълна измислица, разбира се. Всъщност и бащата на Лизе-Лот не беше полицай, но това не й пречеше да го повтаря всеки ден; правеше го, за да ме сплашва. А и баща й явно разполагаше с авторитета да заключва хора в мазетата. Ако не ме лъже паметта, работеше като санитар в болница за невменяеми престъпници. Очевидно бе научил номера със заключването там и не мога да отрека, че даде резултат: никога повече не излъгах за баща си, макар Лизе-Лот да не престана да го прави. Вкъщи не одобряваха идеята хора да бъдат заключвани в мазето, така че никога не приложиха този номер на Лизе=Лот въпреки упоритите ми опити да ги убедя да го направим.
След като си спомних някои неща от окаяното ми детство, влизам в сегашната кооперация на Лизе-Лот. От стълбището виждам как майка й излиза от апартамента й, значи Лизе-Лот е вътре. Не заключва вратата, което прави нещата още по-лесни. Майката е каквато я помня; е, сложила е някой и друг килограм отгоре, все така прилича на матрона, продължава да дъвче дъвка и арогантното й изражение не се е променило. Тя, естествено, не ме забелязва, когато се разминаваме. Подминавам апартамента, изкачвам се няколко площадки и заставам до прозорец с изглед към улицата. Входната врата се затръшва и някой хуква нагоре по стълбището. Пощальонът ме подминава, без дори да плъзне поглед по невзрачната ми персона, а после започва да слиза, като разпределя пощата. И този път не ми обръща никакво внимание.
Щом си тръгва, отивам до апартамента на Лизе-Лот, внимателно отварям вратата и се вмъквам в притъмненото антре. Безшумно затварям след себе си и заключвам.
Тя седи с натопени в леген крака и цигара в ръка, докато по телевизора пред нея тече някаква идиотска сапунка. Според мен действителността често надминава художествената измислица. Пристъпвам напред. Тя дори не изглежда изненадана, само ме пита за какво става въпрос. Казвам й за какво става въпрос, докато погледът й се мести от мен към телевизионния екран и обратно.
— Нямам спомен за това — отвръща тя спокойно, дръпва дълбоко един-два пъти от цигарата и отново се заглежда в телевизора.
Пристъпвам няколко крачки и с една ръка я сграбчвам за шията.
— Опитай се да си спомниш — настоявам заплашително, но тя само ме поглежда изненадано.
— Какво, по дяволите, правиш?! — пита тя. — Ума ли си загуби?
— Може би не съм — отвръщам аз.
— Тогава ме пусни!
— А ти си спомни! — Пръстите ми се впиват в шията й. — Спомни си какво направи с моя врат!
Опитвам се да я принудя да си спомни; разказвам й какво стана, но тя ме гледа глуповато. Тогава я дръпвам и тя пада на колене на пода; все още я държа за шията. Навирам главата й в легена. Тя мърда с крака и ръце, но продължава да държи цигарата между показалеца и средния си пръст. Когато най-после я пускам да вдигне глава, тя изсумтява и примигва, за да разкара водата от очите си и да ме види по-ясно.
— Какво искаш от мен? — простенва с донякъде нормализирало се дишане.
— Да си спомниш — настоявам аз. — Да си спомниш, да проумееш какво ми е било и да ми се извиниш.
— Не си спомням! Какво да направя…
— Трябва да си спомниш! — кресвам аз. — Трябва да си спомниш как ме измъчваше всекидневно. Трябва да проумееш, че не може да се държиш така, както ти и приятелите ти се държаха. Да си дадеш сметка какви белези оставихте. Трайни белези и незаличими рани. Това не го ли разбираш?! Не ти ли е ясно, че твоето дете можеше да лежи там, в калта, с размазано от бой лице и разкъсани дрехи? Как щеше да се чувстваш тогава?
— Ужасно… — простенва тя и се разплаква.
— Тогава защо го правеше?
— Не знам дали съм го правила — оправдава се тя отчаяно. — Бяхме деца. Как да повярвам…
Уморявам се да говоря и ми писва от късата й памет, затова отново потапям главата й в легена; този път я държа по-дълго. Цигарата догаря между пръстите й и тя най-после я пуска. Когато решавам да извадя лицето й, тя е съвсем омаломощена и дори няма сили да се изправи. Затова я хващам за косата. Разтърсвам главата й напред-назад. Тя кашля и плюе, но не успява да проговори. През това време й разказвам за пречупени мечти, за детство без слънчева светлина, за самотен живот, за една огорчена и наранена душа. Най-после тя си възвръща способността да говори и просъсква: „Извинявай“. Не й вярвам, че е искрена. А и без това ще умре.