Същата вечер Хьоберг се прибираше и здравата се намокри. Валеше като из ведро, а той — както обикновено — не носеше чадър. Най-често се случваше така: вземаше ли чадър на път за работа, го оставяше в службата, защото не му трябваше на връщане; оставеше ли чадъра вкъщи, започваше да вали в момента, в който си тръгваше от работа. Сега тръгна обратно назад няколко преки към магазина, където продаваха чанти и — както той се надяваше — чадъри. Оказа се, че имат. Това обаче не му помогна особено, защото вече беше затворено. Напразно се бе върнал три преки.
На път за вкъщи мина покрай книжарница с канцеларски материали и необяснимо защо се отби там. Имаше определеното усещане, че му трябва нещо и след малко излезе с кутийки за моливи, опаковани празнично за момичетата, но и неудовлетворен, че не се бе сетил за какво точно бе влязъл.
Най-после у дома си взе душ и когато легна на дивана, за да прави компания на децата пред телевизора, му проблесна за какво всъщност влезе в книжарницата. С обединени усилия Кристофър и Йонатан разхвърляха списания по пода — не по-малко от петдесет — като поне три от тях бяха напълно разкъсани.
Сложиха най-малките да спят, Симон се заплесна с компютърната игра, а Хьоберг седна до кухненската маса, за да изяде претоплените остатъци от вечерята на децата. Оса се бе нахранила с тях, но му правеше компания. Попита го как върви разследването и докато отхапваше от хотдога той й разказа за развоя през последните няколко дни.
— Едно нещо ми прави впечатление — отбеляза Оса. — В семейство Ванерберг са царели добри взаимоотношения, нали?
— Така изглежда — кимна Хьоберг.
— Нещо като между теб и мен ли?
— Да, вероятно.
— Двама разумни човека, които разговарят помежду си?
— Очевидно.
— Да кажем, че тази вечер имаш ангажимент и трябва да излезеш. Например — да разпитваш свидетел. Тогава ще ми кажеш: „Трябва да отида да разпитам свидетел“, нали?
— Нещо такова…
— Няма да кажеш: „Отивам да разпитвам заподозрян“. По-късно мога и да кажа, че си отишъл да разпитваш „заподозрян“, макар ти да си казал „свидетел“.
— Май напипа нещо.
— Освен това — но не съм напълно сигурна — едва ли първо ще се върнеш вкъщи, за да си със семейството, а после да се „наложи“ да излезеш на среща с човек, с когото нямаш определена уговорка. Защо Ванерберг не е отишъл първо там, направо след работа?
— Може да се прибират след шест и той да го е знаел.
— Провери. Ако наистина е било така, значи първо се е обадил, а не става въпрос за „наминаване“. Възможно е да не са били вкъщи.
— Били са.
— Той откъде да знае, след като не е звънял?
— Права си. Значи…
— Значи Ванерберг е бил примамен в празна къща от човек, който е възнамерявал да го убие там — довърши мисълта му Оса.
— Някой, който е знаел, че Ингрид Олсон не е в дома си — заключи Хьоберг. — Някой, който е искал да въвлече и нея или просто е избрал къщата й, защото е празна.
— Значи някой, който е свързан и с Ингрид Олсон, и с Ханс Ванерберг. Намери връзката и мистерията е разрешена — заключи Оса самодоволно и го прегърна през врата.
— Съвършено права си — призна Хьоберг. — Ще отида да звънна на купувача.
Стана и остави възгордялата се своя съпруга да вдигне мръсната чиния.
Първо звънна на Петра Уестман, която вече бе установила връзка с купувача. Още беше в службата и с известна изненада му даде телефона на семейството на „Акербарсвеаган“ 13.
— Ще ти кажа утре дали съм постигнал нещо — съобщи Хьоберг мистериозно, благодари й и прекрати разговора.
После звънна на купувачите. Вдигна съпругът. Именно той се бе свързал с брокерската фирма относно оплакванията от продавача.
— Извинете, че звъня толкова късно. Аз съм главен инспектор Кони Хьоберг от отдел „Тежки престъпления“ в полицейския участък в Хамарби. Водя разследването за убийството на Ханс Ванерберг.
— Никакъв проблем. Как да ви помогна? — попита бързо мъжът.
— Питах се дали някога сте говорили с Ванерберг лично.
— Не. Говорил съм единствено с Молин.
— А с Молин обсъждали ли сте кога ще бъде удобно Ванерберг да направи нов оглед по повод оплакванията ви?