— Казах, че по всяко време е удобно. Жена ми винаги е вкъщи с децата.
— Не беше ли редно Ванерберг първо да ви звънне? Ами ако съпругата ви беше излязла…
— Да, по-разумно щеше да е. Но от друга страна, ако е минавал…
— Много благодаря. Извинете ме отново — помоли Хьоберг.
Оса го гледаше победоносно. Той я прегърна и я целуна по челото.
— Какво бих правил без теб, скъпа? — засмя се той. — А сега мисля, че е време и Симон да си ляга.
Оса четеше книга, а Хьоберг гледаше разсеяно новините, докато умът му работеше трескаво и повеждаше разследването в нова посока. Реши на следващия ден да се свърже с Ингрид Олсон и лично да огледа къщата. Щеше да търси нещо, без да е сигурен още какво. Надяваше се да го разпознае, когато го види, но съмненията не го напускаха.
Репортерът не спираше да говори за „Хамас“, за самоубийствените бомбени атентати в Ирак, за отравянето на бившия руски шпионин Литвиненко, ала Хьоберг така и не успяваше да се съсредоточи върху новините. Едно събитие обаче прикова вниманието му. В кадър се появиха неколцина униформени полицаи, а телевизионният репортер обясни:
— Вчера в Катринехолм била убита в апартамента си четирийсет и четири годишната майка на две деца. Открил я седемнайсетгодишният й син по обяд. Предполага се, че е била удавена в леген по някое време сутринта. Полицията е намерила интересни улики в жилището, но още няма заподозрян.
Това наистина не беше добра седмица за четирийсет и четири годишните, помисли си Хьоберг. Три убийства за девет дни. Нямаше никаква логика. Репортерка разпитваше негов колега от полицейския участък в Катринехолм за убийството. Същевременно камерата се плъзна по кална детска площадка и струпани хора при врата към стълбище.
— Огледът още не е приключил, но всичко сочи, че животът на жената е отнет от един или повече нападатели — обясняваше полицейският комисар.
— Разполагаме с информация, че е била удавена — прекъсна го репортерката.
— Така ли било? — изненада се полицаят.
Изведнъж нещо прещрака в ума на Хьоберг, но той не успя да определи на какво точно реагира.
— Да, така е — призна полицейският офицер след известно колебание. — Именно удавяне е хипотезата, по която работим. В момента не разполагаме с друга информация, но ще ви дадем повече през викенда, когато знаем повече.
— „Викенд“ — промърмори Хьоберг. — Странно произношение. Не е като нашето. А и това: „Така ли било?“ — продължи да разсъждава той на глас. — Дали смисълът е: „Ще видим“?
Имаше обаче нещо познато в тези диалектни изговори и фрази, както и в напевния тон, с който бяха произнесени, но за нищо на света не можеше да се досети къде ги е чувал преди. Най-накрая, макар и неохотно, отпъди мисълта и се загледа в репортажа за последствията от голямата снежна буря, започнала в началото на ноември.
Томас отвори сладкото от боровинки, видя, че повърхността е покрита със сива плесен, и потрепери. Бързо върна капака и хвърли буркана в плика за боклук, окачен на вратата на шкафа под мивката. Седна на масата и се захвана с пая с кървавица, но не без известно съжаление.
Кухненският прозорец продължаваше да е все така гол, като се изключи радиото върху перваза — стоеше там от времето, когато вуйчо му Гунар беше жив. Беше поръчал обаче завеси за кухнята. Миналия понеделник след работа отиде до текстилния магазин на ъгъла. На витрината табелка оповестяваше, че шият безплатно пердета, ако купиш плата от тях. Избра десен в топли жълти нюанси със ситни сини квадратчета — сигурно щеше да отива на кухнята. Всъщност продавачката накрая загуби търпение и именно тя го насочи към избора му. Томас с охота прие предложението и се опита да пренебрегне раздразненото й изражение и ядосаните резки движения. Остави тя да реши какви ще са завесите, без да обсъжда набора или окачането. Искаше пердетата да са изненада и не посмя дори да попита каква ще е цената. Следващата седмица щяха да са готови.
Погледът му попадна върху старото радио и в съзнанието си видя вуйчо Гунар — брата на баба му — седнал до същата тази маса. През делничните дни той слушаше „Да празнуваме“, докато си пиеше кафето, а в събота се опитваха да решат заедно музикалната загадка. Той нямаше особен принос, но вуйчо Гунар си го биваше, а и беше приятно да са заедно.
Вуйчо Гунар не бе човек на големите жестове. Беше затворен и през деня не си говореха много, но си правеха компания с мълчанието си. Приемаше Томас такъв, какъвто беше, и нито го критикуваше, нито се дразнеше от него. Томас, от своя страна, си затваряше очите пред липсата на лична хигиена на стареца и изпитваше благодарност, че най-после е напуснал тесногръдието на дивата провинция, за да се потопи в анонимността на големия град.