— Да, сигурно с обява в местния вестник. „Седемдесетгодишна жена търси наемен убиец за евентуално партньорство.“
— Попита ли я дали случайно си няма приятел? — не се предаваше Хамад.
— Не, но си прав, по дяволите. Възможно е около старата дама да кръжи мъж. Защо да е сама само защото е вдовица?
— Щяхме да чуем. А и тогава нямаше да се налага да ходи при Маргит Олофсон.
— Очевидно. Да изоставим тази теория.
На двамата мъже им отне два часа, за да претърсят втория етаж. За гаража и мазето отделиха още два, но не се появи нищо интересно. Захванаха се с партерния етаж. Хамад, възкачил се на кухненски стол, претърсваше шкафовете над хладилника, а Хьоберг седеше до масата и преглеждаше съдържанието на чекмеджето, където Ингрид Олсон очевидно държеше всичко, на което не бе намерила друго място. Освен батерии, фенерчета, ластици, кълбо канап, кламери, лампа за велосипед, няколко ключа и марки с различна стойност в чекмеджето имаше и купчина хартии. Бавно и внимателно прегледа всички изрязани рецепти, талони за намаление, сметки, инструкции за употреба и гаранции. Фискален бон от хранителен магазин в Сандсборг му даде идеята, че може би Ванерберг и Олсон пазаруват от едно и също място, и мислено си отбеляза да го включи в бъдещото разследване.
— Джамал, имаш ли спомен къде работи Пия Ванерберг? — попита Хьоберг внезапно.
Държеше разписка от посещение при зъболекар: преди няколко месеца Ингрид Олсон бе посетила „Здравен дентален център“ в Дален. В полицейския участък Джамал Хамад се славеше с изключителната си памет. Всичко чуто или прочетено той помнеше с месеци, а понякога и с години. В случая Хьоберг бе почти сигурен, че собствената му памет не го лъже, но за да е сигурен, се обърна към колегата си.
— Работи като зъботехник в „Здравния дентален център“ — отвърна Хамад.
— В кой квартал?
— В Дален.
— Ингрид Олсон има разписка от там — размаха листчето Хьоберг. — Може това да е търсената връзка.
Хамад си погледна часовника.
— Ще го проверим утре. Вече е осем и двайсет.
— Леле — изненада се Хьоберг. — Времето лети, когато се забавляваш. А още дори не сме стигнали до всекидневната.
— Чака ни много работа — въздъхна Хамад, — защото именно там държи снимките си.
Хьоберг изведнъж си даде сметка, че е забравил да звънне на Оса. Докато й се обаждаше, Хамад приключи работата си с шкафа над хладилника и слезе от кухненския стол. После двамата продължиха с търсенето.
Чак в девет и половина се захванаха с последната стая в къщата — всекидневната.
— Много съм любопитен да видя снимките — сподели Хьоберг, — но няма да издържа, без да хапна. Ще отида да купя нещо. Ти искаш ли?
— Да. Само да не е със свинско.
— Добре. Ще видя какво ще намеря. Ще гледам да се върна бързо.
Хьоберг излезе от стаята и малко след това Хамад чу външната врата да се захлопва.
Снимките на Ингрид Олсон не бяха подредени и систематизирани. Имаше някои, поставени в албуми, но повечето още стояха по пликовете, както ги беше взела от ателиетата. Други бяха натрупани по полиците на етажерката. Той изпразни един плик и започна да разглежда безразборно смесените стари черно-бели и по-новите цветни фотографии. На някои имаше надписи на гърба. На черно–бяла снимка от юни 1938 година мъж и жена стояха зад две момиченца, седнали на стол с провесени крака. Всички бяха доста навлечени, като се имаше предвид кое време е. Досети се, че това вероятно са Ингрид Олсон и сестра й заедно с родителите си. Сега Ингрид бе единствената жива от хората на снимката. Мъжът, с когото бе споделяла живота си по-късно, също бе мъртъв.
Предполагаемият съпруг се появяваше на доста от избелелите цветни фотографии, правени през седемдесетте при пътуване до испански морски курорт. Двамата изглеждаха щастливи и със загар. Имаше около дузина снимки на куче в различни пози: до купичка с храна, на кафявия диван, на който в момента седеше Хамад, на легло, на моравата, в прегръдките на господаря и господарката си. Ингрид Олсон вече не изглеждаше като на снимките от седемдесетте, но понеже знаеше, че е тя, Хамад установяваше приликите. Сега е по-слаба, помисли си той. Преди косата й е била дълга и руса, а сега — сива и къса. Още тогава е носила очила, но по онова време са били големи, с тежка пластмасова рамка, в крак с модата.
Загледа се по-дълго в черно-бяла фотография на група деца — вероятно училищен клас — строени в две редици пред стена, украсена с плакати, каквито бе виждал по витрините на антикварни магазини. Учителката стоеше най-отзад, по средата, със сериозно изражение, каквото имаха и повечето от децата. Обърна снимката и прочете: „Горски хълм, 1965/66“. После събра купчината, върна я в плика и взе красив албум с корици от светлокафява кожа.