Офисът изглеждаше както преди, но Молин имаше доста по-съсипан вид в сравнение с последната им среща. Набързо минаха през любезностите и се захванаха с херкулесовата задача да проверят един по един абонатите, звънили в офиса през интересуващата ги седмица. Бързо изключиха редица обаждания — прецениха ги като несъществени, но за по-сигурно ги сложиха в скоби за допълнителна проверка. Четири часа преглеждаха разпечатката ред по ред. Оставаха още около стотина обаждания, за които Молин не беше сигурен.
Стана шест часа. Беше време Молин да затваря, а Хьоберг да се прибере и да се преоблече преди вечерята у шурея си и жена му. Хьоберг остави Молин в малкия офис и потрепери. Отчасти защото бучащи ветрове и леденостуден дъжд замениха вчерашното зимно време, но отчасти и поради съчувствие към Молин — достойно за съжаление същество с разчорлена коса, големи тъжни очи и тънък глас, който звучеше плахо и безпомощно.
Понечи да стъпи на ескалатора надолу към метрото, но мобилният му звънна. За да не излезе извън обхват, спря под аркадата на мола, където просеха бездомници. Най-после Гюн Ванерберг му връщаше обаждането.
— Сетих се за честите ви местения в детството на Ханс — започна Хьоберг. — Чудех се живели ли сте в Йостерокер?
— Не, предпочитахме по-гъсто населени места — отвърна Гюн Ванерберг. — С моята професия…
— Не споменахте ли, че сте живели в Халсберг?
— Да. Известно време. Градът е много по-голям от Йостерокер.
На Хьоберг не му се спореше. Зададе следващия си въпрос:
— Живели ли сте някъде другаде в околностите на Стокхолм?
— Всъщност, не — отвърна Гюн Ванерберг. — Не стигнахме толкова на север. Докато Ханс беше при мен, се придържахме към Йостерготланд, Ньорке и Сьодерманланд, но не и в района на Стокхолм.
Един от пияните просяци се приближи и побутна Хьоберг с протегната ръка. От своя страна Гюн Ванерберг звучеше толкова убедително, че на него не му хрумна какъв друг въпрос да зададе. Бързо прекъсна връзката и с огромно разочарование се спусна в метрото.
Хамад и Уестман се намираха на „Акербарсвеаган“. Щяха да си разделят последните адреси на съседите. Стояха плътно един до друг под чадъра на Хамад. Уестман бе оставила своя в службата. Дъждът барабанеше по найлона и от звука изглеждаше много по-силен, отколкото беше. Мобилният на Уестман звънна. С премръзнали пръсти тя измъкна вибриращия апарат от джоба на джинсите си.
— Уестман — отговори едносрично.
— Къде си? — попита сърдит глас от другата страна.
— На работа — отвърна Уестман несигурно.
Поради шума от дъжда по чадъра не разпозна кой се обажда.
— Кой е?
— Розен. Къде си?
— В Еншеде. Тропаме по вратите…
— Трябва да говоря с теб. Кога ще се върнеш?
Прокурорът звучеше силно раздразнен и тя усети как се сви под чадъра с притиснатия към ухото телефон.
— Не възнамерявах да се връщам, но…
— Тогава ще се разправяме по телефона.
Хамад я наблюдаваше с любопитство, затова тя му обърна гръб, но остана под чадъра.
— Какви ги вършиш?! — почти изкрещя Хадар Розен в ухото й. — Получих информация, че неправомерно караш отдел „Икономически престъпления“ да проверява всички регистри и да провежда неоторизирано разследване.
Беше подготвена да възникнат проблеми от този род, но ги очакваше от Хьоберг, а не от Розен. Умееше да се справя с Хьоберг, ала побеснял прокурор, висок почти метър и деветдесет, беше нещо по-лошо, отколкото си представяше.
— Мога да обясня — защити се Уестман; усещаше впитите във врата си очи на Хамад.
— Дано обяснението ти е добро. Не желая в моя район да има никакви лични вендети.
— Не е вендета — възрази тя, но в същия момент си даде сметка, че е точно това.
— Имам правото да ти пусна предупреждение заради случая.
— Не го прави — съвзе се Уестман. — Той наистина заслужава да бъде разследван. Имам данни, че не всичко е както трябва да бъде. Проучванията ми го потвърждават.
— Ясно — отвърна прокурорът с леден тон. — Нищо, че не е осъждан, че няма неплатени данъци, никакви съмнителни бизнес сделки, никакви незаконни трансакции. По дяволите: този тип е с безупречно минало! А и откога Мелархойден стана наш район?