— Някога, преди много време, се познавахме — обявих аз.
— Така ли?
— В предучилищната забавачка.
Дори не си помисли да ме въведе навътре и затова предприех първата стъпка. Последва ме в кухнята и ме изгледа подозрително, когато отместих стол и се настаних до голямата дъбова маса. На нея, освен кръстословицата имаше химикалка, дъска за рязане и нож.
— Каква забавачка? — попита тя враждебно.
Грозното ми лице, не особено забележителното ми телосложение, глупавата ми прическа и старомодните дрехи видимо я отблъскваха. Пред нея стоеше олицетворение на провала. Карина Ахонен го бе доловила в момента, когато отвори вратата. Това ме вбеси.
— Бяхме в една предучилищна група. В Катринехолм. „Горски хълм“.
— Не те помня.
— Помниш ли въобще нещо от онова време?
— Да, но не и теб.
Начинът, по който гледаше дрехите ми, а не лицето ми, когато говореше, подчертаваше какво презрение изпитва към мен. Можех да я убия веднага, но щеше да е прекалено милостиво. Запитах се как да продължа, но нищо не измислих и реших, че малко вино ще ми се отрази добре.
— Няма ли да ми предложиш чаша? — попитах аз.
Тя се изненада от моето нахалство, но все пак извади чаша от бюфета, напълни я до половината и я постави пред мен. Седна насреща ми и отпи от своето вино.
— Наздраве — вдигнах тост аз, преди да поднеса чашата към устата си.
Тя се загледа мрачно през прозореца.
— Защо си така враждебна? — обадих се аз.
— По дяволите, какво искаш? — тросна се тя.
— Просто казвам, че ходехме в една и съща забавачка. Дойдох чак до тук, валя ме дъжд, а ти дори не ми се усмихваш. Не си особено гостоприемна.
Забелязах, че лампата на фурната свети. Разбрах откъде идва приятният аромат. В главата ми започна да се оформя план.
— Не съм те канила.
От джоба на джинсите извадих сгъната черно-бяла фотография от 1968 година. Разгънах я и я поставих пред нея.
— Това съм аз — посочих към себе си на първия ред.
Лицето й неочаквано се озари от усмивка и тя бързо се откри в горния десен ъгъл до учителката.
— А това съм аз! — възкликна тя възторжена. — Тази снимка май я нямам.
— Разпознаваш ли някой друг?
— Нея — отвърна тя и посочи Ан-Кристин.
— Мъртва е — съобщих аз и отпих от виното.
— Мъртва? — попита Карина изненадано.
— Ан-Кристин е мъртва — потвърдих аз.
— Да, Ан-Кристин се казваше. Как е умряла?
— Била е удушена в апартамента си миналата седмица. Преди това е била измъчвана. Но понеже е била проститутка, сигурно на никого не му е жал.
— Господи! — възкликна Карина.
Погледна ме с любопитство, а аз отвърнах с непринудена усмивка.
— А този — продължих аз. — Познаваш ли го?
Сочех Ханс. Беше най-отпред, по средата.
— Валденщрьом… Валенберг… Не, казваше се Ханс Ванерберг, нали?
— Браво — похвалих я аз. — И той е мъртъв.
— И той?! Ужасно е, когато хора на нашата възраст започнат да умират, не мислиш ли?
— Честно казано, не. Беше по-ужасно, когато бяха живи — отвърнах аз суховато.
— Това пък какво значи? — учуди се тя, но без да дочака отговор, попита: — Той как умря?
— Пребит до смърт с кухненски стол. Носът му бил счупен, а костта проникнала в мозъка.
Илюстрирах думите си, като размахах въображаем стол.
— Шегуваш ли се…
— В кухнята на госпожа Ингрид — уточних аз.
— Не, не, престани! Какво става? И тя ли е мъртва?
— Не, още е жива. А Лизе-Лот помниш ли я?
— Не мисля — поклати глава Карина. — Чакай, не е ли майката на две деца, удавена в леген преди няколко дни?
— Бинго! — поздравих я аз.
Изведнъж тя ме погледна с особено изражение.
— Откъде знаеш всичко това? В полицията ли работиш? Затова ли си тук?
— Не, не работя в полицията. Знам, защото аз ги убих.
Тя ме изгледа скептично, а после прихна.
— Шегуваш се — потупа ме дружелюбно по рамото.
Светкавично я залових за китката, изправих се и извих ръката й на гърба. (Мислено благодарих на Ханс. От него знаех този номер.) Тя изпищя, а аз посегнах към кухненския нож. Опрях го в шията й и я завлякох пред хладилника, чиято лъскава повърхност беше точно каквото ми трябваше.
— Още не си ме разпознала — обявих аз заплашително.