В неделя възнамеряваше да разговаря с Ингрид Олсон. Тогава тя щеше да се е върнала от круиза. За момента реши да остави всичко така. И той щеше да си даде почивка и да посвети остатъка от съботата на семейството си.
В петък вечерта Петра Уестман заспа трудно. Следобедният разговор с прокурора я напрегна. До два часа лежа будна в тъмнината и тревожно си мисли в какво трудно положение се бе озовала; мяташе се, въртеше се и не успяваше да заспи. По едно време изпита глад; това също прогонваше съня. Отиде в кухнята и изяде два сандвича с чаша мляко. Усети се заситена, но не и сънена. Легна и чете до четири и половина, когато най-после заспа. Събуди се едва по обяд, и то само защото телефонът звънна.
— Събудих ли те?
— Не — отвърна Петра сънливо.
Погледна часовника на нощното шкафче: дванайсет и петнайсет. Опита се да се посъживи. Хайде, Петра, чакаш това обаждане от седмица. Хокан Карлберг й звънеше от Линшопинг.
— В неподходящ момент ли звъня?
— Да, всъщност. В смисъл — моментът не е неподходящ, но да, събуди ме.
Той се засмя.
— Заспах чак в четири и половина — заоправдава се Петра. — Прокурорът ще ми направи предупреждение, защото без оторизиране проверявам полицейските регистри. През уикенда трябва да напиша доклад какво съм направила и защо.
— Е, аз разполагам с нещо, което би облекчило страданията ти — подхвърли Хокан Карлберг.
Вече напълно разсънена, Петра седна в леглото.
— В кръвта ти има алкохол, но в съвсем незначително количество — могла си да шофираш по времето, когато е взета пробата.
— Едва ли щях да направя добро впечатление — смотолеви Петра.
— Да, и аз смятам така. Количеството флунитразепам в системата ти обаче би повалило стокилограмов здравеняк.
— Ти сериозно ли? Какво е това?
— Рохипнол. Бързо действащ опиат, дрогата на изнасилваните, който те оставя в безсъзнание часове наред. Колко тежиш?
— Около шейсет кила.
— Така си мислех. Трябва да си била натъпкана с доста голяма доза. Признавам, че съм впечатлен как си се съвзела само след четири часа и си била с бистър ум.
— Бистър ли?! Едва стоях на краката си.
— Желязна воля и добра физика — заключи Хокан с възхищение. — Вероятно още си била под въздействието на опиата, когато се видяхме.
— А отпечатъците?
— Имаше два различни чифта по двете бутилки. Нямаме нито данни, нито съвпадения. Едните със сигурност са твои, но това не е странно. Както казах обаче — нямаме съвпадение.
— Знам, че не е бил осъждан. Значи досега не е оставял след себе си следи на местопрестъпленията — въздъхна Петра.
„Как да облекча страданията си — запита се тя. — В понеделник няма да отида при Розен да му кажа, че съм по следите на изнасилван: лекар, който вероятно е изнасилил доста жени, но никога не оставя следи след себе си и никога не е бил залавян.“
— Поне с отпечатъците няма да стане — обади се Хокан, сякаш доловил посоката на мисълта й.
— Какво имаш предвид?
— Направих ДНК тест на един от презервативите.
— И?
— Твоята ДНК е отвън, а неговата — отвътре.
Това и очакваше. Но по тона му долавяше, че има да й каже още нещо.
— Досега неговата ДНК е намирана на две местопрестъпления. При жена, изнасилена в Малмьо през 1997, и при друга в Гьотеборг през 2002 година.
— Бинго! — възкликна Петра. — Нямаш представа колко ме зарадва.
— Направи всичко възможно да пъхнеш този тип зад решетките. Аз ще съм твоят таен агент, докато не ме повикаш да се появя.
Събота следобед
Този път Хьоберг не забрави да си вземе шал, излизайки от вкъщи, и бе благодарен, докато вятърът го брулеше при скамейките: наблюдаваше как осемгодишни момчета се мъчат да вкарат топката във вратата на противника. Междувременно огледа другите зрители и родители и установи, че шалът му не е твърде подходящ по цвят.
По-важното беше, че Симон Хьоберг продължаваше да играе футбол дори след като преместиха тренировките в гимнастическия салон на училище „Ериксдал“. Днешният приятелски мач обаче протичаше на открито заради хубавото време. Хьоберг стигна до заключението, че „хубаво време“ за футболен мач няма нищо общо с температурата или вятъра, а се има предвид само цветът на небето.