— И какво искаш да направя? — попита прокурорът, запазил до момента пълно мълчание.
— Като начало да си затвориш очите за неоторизирания ми достъп до компютърните регистри. Нека мине за сметка на водещото се разследване на убийството. Само ти и аз знаем и никой няма да пострада.
Розен я изгледа изпитателно през очилата.
— Искам също да се погрижиш Педер Фрик да бъде арестуван.
— За какво? Няма полицейско досие, нямаме и улики, защото не искаш да свидетелстваш.
— За изнасилване в Малмьо през 1997 и второ в Гьотеборг през 2002 година — заяви Петра.
— Откъде знаеш за тях?
— Изследвах спермата от моето изнасилване. ДНК анализът съвпада с този на извършителя тогава.
Розен се умълча и се замисли. През прозореца Петра видя Хамад, облегнат напред по начин, който подсказваше, че дланите му са опрени на стена. Не беше трудно да се досети, че между Джамал и стената е Хансен, с лице към него.
— Ако не подадеш оплакване, не можем да използваме спермата от твоето изнасилване като доказателство — обади се прокурорът. — Освен това не е сигурно, че можем да повдигнем обвинение, защото не си действала по правилата.
— Няма да внеса оплакване и си давам сметка, че ДНК анализът ми не е доказателство. Но сега сме наясно, че е извършил изнасилванията. Арестувай го, вземи сперма и тогава сравни ДНК-то според всички правила.
— И на какво основание да го арестувам?
— Анонимно оплакване или каквото решиш. Покажи негови снимки на жертвите и нека те го разпознаят. Този проблем можеш да решиш и сам.
— Защо толкова те е страх да пуснеш оплакване? — попита Розен.
Петра помисли малко.
— Ченге съм и не желая да ставам обект на разследване, провеждано от колегите ми. Не искам да знаят за случилото се. Не разбираш ли?
Хадар Розен кимна замислено.
— Ако по някаква причина не го осъдят за тези престъпления, ще се чувствам застрашена — продължи Петра.
— Защо?
— Защото съм полицейски служител, а той попада в затвора веднага след като съм била с него в дома му.
— Знае ли, че си полицейски офицер?
— Не мисля. Държа полицейската си карта зад шофьорската книжка в портфейла си. Но не съм сигурна. Възможно е да я е намерил, ако внимателно е прегледал вещите ми.
— Нали съзнаваш, че дори да попадне в затвора, след няколко години ще излезе?
Петра кимна.
— Колко години ще получи според теб? — попита тя.
— Максимум шест. Ще излезе…
— Няма значение. Ще го мисля, когато се стигне до там. Междувременно поне ще го наблюдаваме.
Известно време прокурорът я изучава мълчаливо. Сега, след като разказа историята, Петра се чувстваше по-спокойна, но винаги й беше неудобно, когато я наблюдават под лупа.
— Какво ще кажеш? — не се въздържа да попита тя.
— Ще видя какво мога да направя — отвърна Розен. — Бог да ти е на помощ, ако грешиш.
— А срещата ни в понеделник… — подхвана Петра.
— … ще се състои — изсумтя прокурорът. — Но за момента не е необходимо да внасяш писмен доклад.
Нещо като усмивка пробяга по лицето му.
Прокурорът точно напускаше ресторанта, когато Хамад и Хансен отново влязоха. Петра се присъедини към тях на стълбището. Хамад я прегърна през раменете и я покани да седне при него. В нейно отсъствие Санден и Хьоберг си бяха взели чашите с вино и се бяха прехвърлили на освободените от Ериксон и Розен места. Петра си взе стол и се настани на ъгъла на масата между Хамад и Хьоберг. Мике и Лотен продължаваха да говорят неуморно за кучета.
— Той какво каза? — прошепна Хамад в ухото на Петра.
— Кой? — попита също шепнешком Петра.
— Хадар.
— За кое?
— За вендетата.
— Вендетата ли?
— Знаеш за какво говоря.
На меката светлина се долавяха любопитните пламъчета в очите му.
— Каза, че мога да запазя работата си.
— Хайде, кажи ми. Не бъди толкова тайнствена.