— И ние твърдяхме същото! — възкликна той. — Подозирахме от самото начало. Ти как се сети?
— Акцентът — отвърна Хьоберг. — Забелязах, че Гюн Ванерберг говори със същия акцент като полицая, когото чух по телевизията онзи ден в интервюто за убийството в Катринехолм. Там жена е била удавена в леген.
— И?
— Хрумна ми, че в разследването не се споменава град Катринехолм. От друга страна, изскочи името Йостерокер. Потърсих Катринехолм на картата и видях Йостерокер. Селце или градче на около трийсетина километра от Катринехолм. Ингрид Олсон е живяла в Йостерокер в близост до Катринехолм, а не в Йостерокер в покрайнините на Стокхолм. Била е учителка на Ханс Ванерберг в забавачката и Гюн Ванерберг го потвърди. Причината да не спомене мястото досега е, че е израснала там. Не се е преместила на това място, а от там е дошла. На това се дължи недоразумението. Ходих и при Пия Ванерберг. Разпозна Ханс на една от снимките.
— Боже. Говори ли с Ингрид Олсон по въпроса?
— Не. Тя е на круиз до Финландия с Маргит Олофсон и семейството й. Още не съм се свързал с нея. Днес се връща и ми хрумна да поговорим с нея. Ще дойдеш ли, въпреки че е неделя?
— Разбира се. С огромно удоволствие.
Младежкият ентусиазъм на младия му колега го облекчи, ала тягостното чувство така и не го напусна.
Вчерашният вятър беше замрял и в резултат слънчевата светлина отново бе изчезнала под плътна мантия заплашителни облаци. Хьоберг се отби да вземе Хамад от жилището му и двамата се отправиха към познатата им вече стара дървена къща в Еншеде.
Вратата им отвори Маргит Олофсон. Хьоберг не го очакваше и реагира с дежурна усмивка. Тя ги посрещна радостно и ги покани сърдечно. Хьоберг изпита усещането, че го чете като отворена книга, но същевременно се утеши с менталното си превъзходство. Придаде си делови вид и подхвърли няколко похвални думи относно загрижеността й за бившата й пациентка. Маргит Олофсон засия и сподели, че Ингрид Олсон е горе и разопакова багажа си. Двамата полицаи се изкачиха по тясното стълбище и намериха възрастната дама седнала на стол в спалнята си. Не очакваха усмивка. Все пак тя ги поздрави учтиво и стана при влизането им. Двамата се настаниха на леглото и Хьоберг обясни, че търсели отговори на няколко въпроса.
— Първо, питам се дали Йостерокер, където споменахте, че сте живели, преди да се преместите тук, не е селището близо до Катринехолм.
— Разбира се — възкликна тя изненадано. — Неясно ли съм се изразила?
— Не — отвърна Хьоберг смутен. — Но аз предположих, че говорите за района в покрайнините на града. Небрежността е моя, признавам. Слава богу, най-после го изяснихме.
— Това има ли отношение към…
Хьоберг я прекъсна със следващия въпрос:
— Правилно ли съм разбрал, че сте работили като възпитателка в забавачница в Катринехолм?
— Точно така. „Горски хълм“.
Хьоберг извади плика със снимките от джоба си и потърси фотографията от 1968/69 година.
— Разпознавате ли някого тук? — попита той.
Ингрид Олсон пое снимката и я отдалечи със силно протегнати напред ръце.
— Не. Трябва да е отпреди четирийсет години. Разпознавам себе си, разбира се, но никое от децата.
— Така ли? — попита Хьоберг скептично.
— Да.
Обърна снимката, колкото да потвърди предположението си относно времето.
— Хиляда деветстотин шейсет и осма не е точно вчера.
Очите й се плъзнаха по черно-бялата фотография и се спряха на едно от децата.
— Това момиченце всъщност го помня — поправи се тя и посочи усмихнато хлапе със сламеноруси плитки и спретната рокля в горния десен край на снимката. — Казваше се Карина Ахонен, сигурна съм.
Нещо прещрака в ума на Хьоберг и той трескаво се опита да се сети откъде му е познато името, но без успех.
— Истинско бижу — продължи Ингрид Олсон. На Хьоберг му направи впечатление, че за пръв път възрастната дама показваше нещо като емоция. — Пееше прекрасно и беше изключително сладка и мила.
— А някой друг? — подкани я Хьоберг.
— Не, никой.
— Това е Ханс Ванерберг — подсказа Хьоберг и посочи в центъра на снимката. — Него намерихте мъртъв в кухнята си.
Наблюдаваше лицето й в очакване да долови реакцията. Хамад също я наблюдаваше с напрегнато изражение.
— Не, не го разпознавам — поклати глава Ингрид Олсон. — Прилича на немирник, а тях не ги обичах особено, ако трябва да съм честна — завърши тя през стиснати устни.