След още няколко неуспешни опита да я накарат да разпознае някое от децата на снимката или въобще да каже нещо, свързано с този клас, дойде време да си тръгнат. Хипотезата им беше напълно потвърдена, независимо че паметта на Ингрид Олсон — по-скоро липсата на такава — относно децата ги изненада и правеше задачата им още по-трудна.
Слязоха долу. Хамад надникна в кухнята и извика жизнерадостно на Маргит Олофсон:
— Благодаря и довиждане.
Хьоберг, прикрит зад гърба на колегата си, отново потрепери и измърмори нещо неразбираемо в смисъл на „довиждане“.
— Какво ще правим сега? — попита Хамад в колата, докато се отдалечаваха от „Акербарсвеаган“ и завиваха по също така идиличната къса пресечка.
— Трябва да намерим имената на децата. Да ги открием и да видим дали някое си спомня нещо. Какво ти е впечатлението от Ингрид Олсон?
— Странна жена — отвърна Хамад. — Сякаш не е особено разтревожена, че в кухнята й е бил убит човек, при това — неин ученик. Определи го единствено като немирник, а тя не ги обичала. Все едно точно това е заслужавал, и то на базата на снимка от 1968-а. Никого не помни. Е, освен Карина Ахонен очевидно. Любимката на учителката. А ти какво мислиш?
— И аз останах с подобно впечатление — промърмори Хьоберг и отново се помъчи да се сети откъде му е познато името.
Мобилният му звънна. Беше дванайсет часът. Тъкмо отговори и заваля обилен сняг. Обаждаше се Мия, снаха му.
— Благодаря за онази вечер — подхвана веднага той. — Беше тежка, но изключително приятна. Пък и отново спечелих играта…
— Нарича се „гостоприемство“ — поправи го Мия шеговито, но тонът й бе леко напрегнат и тя бързо смени темата. — Слушай, Кони, не знам дали е важно, но реших веднага да ти звънна, за да си в течение.
— Да?
Хьоберг изслуша внимателно донякъде обърканото обяснение на снаха си.
— Онази вечер ме попита дали знам нещо за жената от Катринехолм. Убитата Лизе-Лот Нилсон.
— Да. И какво?
— Казах, че не я познавам. Има ли общо с разследването ти?
— Не — отвърна Хьоберг нетърпеливо. — Просто питах от любопитство. Какво има?
— Ами не смятай, че съм глупава или предубедена…
— Казвай. Какво се сети?
Хьоберг усещаше как напрежението у него нараства и сърцето му започва да бие по-учестено.
— А и жената, убита миналия петък…
— Да?
— Разпознах я. Четирийсет и четири годишната жена… Не го пише във вестника, но знам, че беше от Катринехолм. Казва се Карина Ахонен…
Хьоберг скочи върху спирачките, като преди това дори не си даде труда да погледне в огледалото за обратно виждане. За щастие зад него нямаше кола. Сърцето му спря за миг и той остана безмълвен. Хамад го гледаше с интерес, без да разбира какво става.
— Ало? — обади се Мия. — Там ли си?
— Благодаря, Мия. Информацията е изключително важна. Ще ти звънна по-късно.
Прекъсна разговора и пъхна телефона в джоба си. Хамад продължаваше да го зяпа с широко отворени очи.
— Какво става? — попита той най-накрая.
— Не знам — отвърна Хьоберг. — Трябва да помисля.
— По средата на пътя си — напомни му Хамад.
— Знам. Чакай малко.
— Кой ти звънна?
— Снаха ми, Мия. Каза, че Карина Ахонен е била убита…
— Карина Ахонен?! Любимката на учителката?! — възкликна Хамад.
— Да. Гложди ме цяла сутрин. Досега не правех връзка. — Хьоберг се посъвзе и внесе известно уточнение: — Ханс Ванерберг, на четирийсет и четири години, от Катринехолм, е убит преди две седмици в дома на възпитателката си от забавачницата Ингрид Олсон. Вчера е убита друга от ученичките й от същата група. Карина Ахонен. Преди дни друга четирийсет и четири годишна жена от Катринехолм — Лизе-Лот — също е убита. Онази, удавената в легена. Можеш да се обзаложиш, че и тя е някъде на снимката. Възможно е да има и още. Трима убити, и тримата на четирийсет и четири, и всичките от Катринехолм. Джамал — продължи Хьоберг, като натъртваше всяка дума, — мен ако питаш, ние сме по следите на сериен убиец.
— Шегуваш ли се? — възкликна Джамал, но знаеше, че началникът му е прав. — Сериен убиец? Побъркваш ли се? Колко са те в Швеция?
— Не много, но с такъв си имаме работа. Убеден съм.