Стафан Еклунд, „Локевеаган“ 57, Таби
Анет Грип, улица „Винсарп“, Спарехолм
Карина Ахонен Густавсон, улица „Стора Врета“, Сигтуна
Кент Хагберг, улица „Идротс“ 9, Катринехолм
Катарина Халениус, „Лотсьовеаган“ 1А, Сундбиберг
Лена Хамарстинг, „Скьона Гертрудс“ 27, Катринехолм
Стефан Хелквист, улица „Алмста“ 6, Норшопинг
Гунша Карлсон, улица „Паал Бергс Вей“ 23, Осло
Томас Карлсон, улица „Флеминг“ 26, Стокхолм
Ян Ларсон, „Кронвеаган“ 3, Салтсьо-Бу
Юка Мантери, улица „Сагмо“ 25, Катринехолм
Лизе-Лот Нилсон, „Валавеаган“ 8, Катринехолм
Кристер Спрингфелдт, „Сунанвеаган“ 10К Лунд
Марита Саарелайнен, улица „Йогар“ 21 А, Катринехолм
Ева-Лена Савик, улица „Дюпсюнд“ 24, Норшопинг
Аника Сьодерлунд, улица „Хагаберг Норсьотер“, Катринехолм
Ханс Ванерберг, „Трьодсколевеаган“ 46, Еншеде Гард
Ан-Кристин Уидел, „Екхолмсвеаган“ 359, Скархолмен
Четири от децата вече бяха мъртви, осем продължаваха да живеят в родния си град Катринехолм и в околностите му, шестима се бяха заселили в района на Стокхолм, двама — в Норкьопинг, а оставащите трима — съответно в Гьотеборг, Лунд и Осло.
Хьоберг уреди с другите участъци веднага да се заловят с тези около и в Стокхолм и Скархолмен. Полицията в Катринехолм щеше да има грижата за шестимата от града им и онези в Норкьопинг. За момента полицията в Сигтуна можеше да изчака. Осло, Лунд и Гьотеборг не влизаха в приоритета на разследването. Хьоберг имаше чувството, че ще открият търсения човек в Стокхолм. Първите две убийства бяха извършени там, а и Ингрид Олсон живееше в столицата. Това навяваше на мисълта, че и убиецът е в Стокхолм, но нямаше как да е сигурен. При съществуващите обстоятелства Осло, Лунд и Гьотеборг му се струваха прекалено далеч.
Смятаха убиеца за особено опасен, затова щяха да обхождат хората от списъка по двойки. Хьоберг взе колега от Скархолмен, когато посети дома в Тьоби. Санден и Ериксон се отправиха към Салтсьо-Бу, а на Хамад и Уестман се падна квартал Кунсхолмен.
Вече беше неделя и утре пак наставаше времето да се изправи пред действителността и самотата; истинската самота, която изпитваше в присъствието на други хора. Замисли се за Софи, млада жена, наскоро назначена в отдела за разпределяне на пощата. Огромното й свръхтегло като че ли нямаше значение в днешно време. През неговото детство животът на такова момиче щеше да е повече от ад. Томас инстинктивно я съжаляваше.
По време на първия й обяд тя се озова зад него на опашката за храна. След като той си плати пирога със зеле, отнесе таблата на обичайното си място — далечния край на масата, предназначена за шестнайсет души. За негова изненада тя го последва и с дружелюбна усмивка поиска разрешение да се настани при него. Той, естествено, не възрази, ала преди тя да остави таблата си, Брит-Мари — друга тяхна колежка — дойде, постави ръка на рамото й и я покани да се присъедини към тяхната компания. Бяха група от осем-десет души и независимо че Томас работеше с тях, обикновено обядваха заедно на маса далеч от него. Никога не го канеха. И този път Брит-Мари не го удостои дори с поглед, но не му беше трудно да се досети какво се върти в ума на Софи. Поласкана от вниманието и любопитна да опознае новите си колеги, тя благодари, взе си таблата и отиде на другата маса. Преди да тръгне обаче, се обърна към Томас и го попита не иска ли да дойде и той. Той почти стана от стола, ала промени решението си.
— Не, винаги седя тук — отвърна глупаво.
Софи само сви рамене и обърна гръб. От тогава не бяха разменили и дума, но не му убягваше, че тя оживено разговаря с други колеги; щом обаче той се появеше, разговорите преминаваха в шепот.
Вкъщи поне разполагаше с телевизор, книги и вестници за компания. Преди всичко щастливите гласове и смехът по телевизията му служеха за стимул да стане от леглото и го отвеждаха в приключения по света и във всекидневието на други хора. Обичаше семейните предавания с песните, игрите и насърчителните аплодисменти на публиката; харесваше забавните водещи, които непрестанно се шегуваха, и красивите изпълнителки в лъскави костюми. Помагаха му да забрави за самотата си. Гледаха го право в очите и говореха на него. Малцина в истинския живот го правеха, сякаш забелязваха какво ниско самочувствие има.
След малко щеше да започне повторение на „Среща на класа“. За пръв път от години известна личност щеше да се срещне със старите си съученици. След това щеше да се състезава със съучениците си срещу друга знаменитост и неговия стар клас. Томас намираше за възхитително да седят заедно щастливи и ентусиазирани и да си припомнят колко са се забавлявали в училище. Нима във всеки клас не е имало поне един като него? Вероятно не. Явно беше уникален в това отношение. Никога нямаше да участва в програма от рода на „Среща на класа“ и на никого нямаше да липсва. Никой дори нямаше да си спомни, че е бил в същия клас. А той помнеше всичките си съученици; дори онези от забавачката. Гледаше стари училищни снимки и без да се колебае, назоваваше името и презимето на всеки. Същевременно беше сигурен, че него никой няма да го разпознае. Странно всъщност, като се има предвид, че именно той се открояваше и всички го забелязваха; нали той вървеше най-недодялано, носеше най-смешните дрехи, изричаше най-големите глупости, играеше ужасно футбол и беше най-слабият сред момчетата?