Програмата още не беше започнала, затова изгледа триминутните новини. Изведнъж някой отново му се усмихна. Прекрасна усмивка на прекрасно лице, заобиколено от къдрава светлоруса коса.
— … Карина Густавсон — говореше репортерът. — Четирийсет и четири годишна стюардеса е намерена мъртва в дома си в Сигтуна в петък.
— Густавсон ли? — промърмори Томас. — Карина Ахонен…
— Убийството е предшествано от изтезания — продължи репортерът. — Извършителят е все още на свобода, но разследващият екип разполага с улики и се очаква да бъде задържан до дни. Мотивът е неизвестен, полицията обаче работи по версия за отмъщение.
Показаха снимки от местопрестъплението и интервю с говорител на районното полицейско управление.
Обзе го безпокойство и изведнъж се почувства напълно безпомощен и почти парализиран. Сякаш земята под краката му се разтваряше. Налагаше се да предприеме нещо, а не да седи и да чака. Погледна ръцете си и установи колко силно треперят. Чувстваше пулса си учестен и за пръв път от много време изпита страх. Когато си на дъното на обществото, няма от какво да се страхуваш. Животът ти не може да стане по-окаян. Но сега изпитваше страх и необходимост да действа. Именно тогава реши, че е настъпил часът да издири още един човек от сенките на миналото си.
На вратата се звънна. Сепнат, той скочи все едно го изстреляха от оръдие. Преди да се замисли, започна да отваря, но веднага съжали. Кой ще го търси по това време в неделя вечер? По всяка вероятност човек, с когото не желае да разговаря. Ала вече беше прекалено късно. Отвън стояха мъж и жена в цивилни дрехи и размахваха полицейски значки. Как можа да направи такава глупост?
— Помощник-детектив Петра Уестман, отдел „Тежки престъпления“, полицейски участък в Хамарби — обяви жената авторитетно.
— Помощник-детектив Джамал Хамад — представи се мъжът.
Томас мълчеше. Стоеше и ги гледаше шокиран, неспособен да издаде звук.
— Търсим Томас Карлсон — обясни жената. — Вие ли сте?
Томас продължаваше да ги зяпа безмълвен.
— Да — измънка той най-накрая.
Гласът му прозвуча като изсъскване; цял уикенд не беше говорил. Наложи се да прочисти гърлото си. Лицето му почервеня като цвекло.
— Да — повтори той този път по-овладяно. — Аз съм.
Идеше му да потъне в земята, но стоеше там с треперещи ръце и неспокоен поглед.
— Разрешавате ли да влезем за малко? — попита полицаят със сериозно изражение.
Томас не отговори, но отстъпи, сякаш изпълняваше заповед. Всички думи приемаше като заповед. Двамата полицаи влязоха в малкото антре и се огледаха подозрително. Жената затвори вратата.
— Първо искаме да знаем какво сте правили на следните дати…
Изреди няколко дати и часове, но Томас не успя да се съсредоточи. Въпреки това й отговори рефлекторно, с което изненада сам себе си.
— Бил съм вкъщи — отвърна той, загледан в кафявата изтривалка. — Или вкъщи, или на работа.
— Странно, че сте в състояние да отговорите веднага — отбеляза жената. — Не ви ли е нужно да погледнете календар или бележник, преди да кажете каквото и да било? Извинете, но не звучи правдоподобно, когато отговаряте така бързо.
— Нямам календар — призна Томас засрамен. — В делниците между шест и шестнайсет или съм на работа, или отивам, или се връщам от там. През останалото време си седя вкъщи. През уикендите винаги съм вкъщи.
— Има ли кой да го потвърди? — обади се мъжът.