— Не е ли редно някой да държи под око този Томас Карлсон? — попита Розен.
— Според мен е прекалено рано на този етап — отвърна Хьоберг. — Да изчакаме резултатите от лабораторията и после ще решим. Нищо не знаем за него. Възможно е просто да е притеснителен и неуверен в себе си.
Розен се съгласи и срещата приключи. Петра отново се опита да установи мълчалив контакт с прокурора. Бавно, без да вдига поглед, той започна да събира книжата си. Когато най-после свърши, всички с изключение на Петра бяха напуснали залата. Той я погледна и без да дава никакъв знак било с изражение, било с тона си какво се върти в ума му, подхвърли:
— Това е по-важно. Върши си работата. Ще се срещнем в 17 часа в кабинета ми.
Събуждайки се на другата сутрин, в първия момент се поколеба къде се намира. В съня си ходеше по дълъг кей. Под него вероятно имаше вода, но не я виждаше, защото гъста мъгла покриваше околността. Здрачаваше се и беше студено. Носеше червено плетено яке, скиорски панталони и груби черни скиорски обувки със сини връзки. Зад гърба си чуваше гласовете на децата. Те не го виждаха заради мъглата, но знаеха, че е там, защото гласовете им се приближаваха. Краят на кея не се виждаше и той вървеше ли, вървеше. Изведнъж под краката му вече нямаше нищо и той падна с разперени ръце в студената влажна пустота. Отвори очи и с изненада установи, че наоколо е светло. Полежа известно време, за да се върне в действителността. Сънят постепенно избледня и той откри, че лежи облечен върху завивките. Лампата в стаята светеше, а щорите не бяха спуснати. Не помръдваше; дълго лежа напълно отпуснат и загледан навътре в себе си.
Най-после гладът надделя. Стомахът му настояваше да получи закуска. Протегна се и седна на ръба на леглото. Навън беше светло — щеше да закъснее за работа. Нямаше значение, защото не възнамеряваше да отиде. Днес щеше да потърси жена, която не беше виждал много, много отдавна. Само при мисълта за това изпита вълнение, все едно се возеше на увеселително влакче.
Пристъпваше предпазливо по мокрия тротоар, сякаш чака нещо или я боли при всяка стъпка. От време на време спираше и ровеше с крак из купчините стари гниещи листа. В едната ръка носеше куфарче, а другата бе напъхала дълбоко в джоба на палтото с вдигната яка, за да я предпазва от студа. Мина край познатата черна желязна порта, спря и дълго гледа големия двор и овощните дървета. Беше средата на деня, ала външната лампа светеше и старата розова къща изглеждаше привлекателно, независимо от високия жив плет около нея. После продължи със същите бавни крачки, но не стигна далеч. След петдесет метра се обърна и се върна при желязната порта, където остана потънала в мислите си.
Томас я следваше плътно. Не я беше виждал от много години, но тя не се бе променила особено. Скоро ще събере кураж да се представи, преди това обаче ще я наблюдава още малко.
Добре се беше скрил. Дори жената да се обърне внезапно, нямаше да го види прикрит зад паркираната кола в далечния край на улицата. Тя снова още известно време напред-назад, най-после отвори тежката порта и тръгна по чакълената алея към къщата. Томас излезе от скривалището си и прекоси тясната улица; колената го наболяваха. С решителна крачка се отправи към портата. Понаведе се, за да избегне няколко ниско спуснали се клони и точно тогава чу шум на автомобилен двигател зад себе си. Извърна се инстинктивно и с изненада видя зад волана полицайката от предишната вечер. Тя намали, стигна до него и свали прозореца. Томас усети как го завладява ужасът от вчера. Без да се замисля, хукна.
В колата на път за Ингрид Олсон Петра Уестман се притесняваше какво я чака при Хадар Розен в края на деня. С навлизането в живописната „Акербарсвеаган“ за момент загърби тревогите си и си помисли, че един ден би искала да живее в красива стара къща с градина, с пълзящи рози, няколко зеленчукови лехи и морава, по която да тича кучето; и деца, ако някога има. Искаше и добри съседи, та да седне с тях под овощно дърво и да изпие чаша вино; да организира барбекюта, да играе крикет… По това време на годината тук изглеждаше пусто и изоставено, но през пролетта и лятото мястото сигурно се оживяваше.
Изведнъж зърна приведен мъж на тротоара. Стори й се познат, но преди да съобрази откъде, той се обърна и я погледна в очите. Беше мъжът от вчера — Томас Карслон! Каква работа имаше той в този квартал? Инстинктивно спря до него и свали прозореца. Дори не успя да си отвори устата и той побягна в обратна посока. Тя изскочи от колата и хукна след него. При неговата преднина от петнайсетина-двайсет метра й хрумна да вземе колата, но вече беше късно. Той тичаше по улицата и изобщо не се обръщаше. Беше мъж, а тя жена, но пък в по-добра форма. Независимо от тежките си зимни дрехи започна да го догонва, без ни най-малка представа какво ще прави, когато го хване. Служебният й пистолет се намираше в полицейския участък — за посещението при Ингрид Олсон не получи заповед да е въоръжена. Разполагаше с чифт белезници в жабката на полицейската кола без отличителни знаци, но как щеше да стигне до тях?