Догони го преди върха на възвишението. Хвърли се върху него с цялата си тежест и той се просна с лице към мокрия асфалт. Възседна го и изви ръцете му назад. Нормализира дишането си и едва тогава извади мобилния си телефон от вътрешния джоб на якето. Натисна номера на Хьоберг, който моментално отговори.
— Петра е — обяви тя леко задъхана. — Хванах Томас Карлсон пред къщата на Ингрид Олсон. Бързо ми трябва подкрепление.
Приключи разговора и прибра телефона в джоба.
— Арестуван сте по подозрение в убийството на Ханс Ванерберг, Ан-Кристин Уидел, Лизе-Лот Нилсон и Карина Ахонен Густавсон. Не мърдайте, разбрахте ли ме?
Томас не каза нищо и не помръдна. По лицето му се стичаха сълзи. Студенината на асфалта проникваше в цялото му тяло.
Дванайсет минути по-късно седеше с белезници на задната седалка на полицейска кола и трепереше.
Понеделник следобед
Хьоберг погледна сандвича на бюрото си. Пак не разполагаше с достатъчно време да изяде спокойно оскъдния си обяд. В момента двама полицаи, на път за града, караха на задната седалка човек, заподозрян като сериен убиец: четирийсет и четири годишен мъж, неосъждан, никога не нарушавал закона, никога не откроявал се по какъвто и да било начин; живееше тихо и самотно в малък апартамент в Кингсхолмен, винаги си бе плащал сметките навреме, никога не бе имал работа със социалните служби или с психиатрични заведения, а същевременно го подозираха в извършването на четири садистични убийства.
Направо невероятно. Какво се беше случило, та да се прояви тази тъмна същност у него? Жертвите бяха хора, които вероятно не бе виждал от дете; при това — от малко дете.
Щом Хьоберг узна за арестуването, най-напред уреди Уестман да получи подкрепления, а после звънна на Санден и Хамад. Те все още издирваха единствения неоткрит човек от списъка. Вероятно пътуваха с кола към полицейския участък и се подготвяха за първоначалния разпит на Томас Карлсон, заподозрян за убийствата. Хьоберг се питаше как ще преодолее страха и притеснителността на Карлсон. Може би не би било зле да присъства психолог. Не, това ще почака. Главното сега е, че ще предотвратят по-нататъшни жертви, при положение че наистина са арестували когото трябва.
Телефонът звънна за пореден път. Цяла сутрин му звъняха колеги, свързани с разследването, журналисти, които настояваха за информация относно последните разкрития около убийството на Ванерберг, прокурорът, началникът на полицията и кой ли не. Този път се оказа снаха му Мия.
— Направих някои проучвания, както се разбрахме, и наличните сведения, мисля, ще те заинтересуват.
В тоталното объркване, след като задъханата Петра Уестман поиска подкрепление, Хьоберг съвсем забрави, че бе помолил снаха си за помощ. Идеята да се опита да си изгради впечатление за атмосферата в предучилищната група на Ингрид Олсон отпреди близо четирийсет години сега му се струваше несъществена.
— Слушам — насърчи я все пак любезно той. — Арестувахме заподозрян за убийствата, но независимо от това ми кажи. След малко ще го видя, затова е добре да знам нещо по-конкретно.
— Да не би случайно да сте арестували Томас Карлсон?
След известно мълчание Хьоберг отговори:
— Не мога да давам такава информация.
— Можеш, разбира се, иначе няма да ти кажа какво открих. Наистина представлява интерес, а както виждаш, вече знам името му.
— Добре, той е — предаде се Хьоберг. — Продължавай.
— Говорих с приятел от Катринехолм. И двамата обожаваме да си припомняме детството. Има страхотна памет. Връстници сме и се оказа, че брат му, Стафан Еклунд, е бил в същата предучилищна група. И приятелят ми, и майка му си спомниха куп неща от онова време. От друга страна, брат му не си спомня нищо. Полицията вече е влязла във връзка с него, ала така и не е изкопчила дума.