— Да.
— Признавате ли се за виновен за споменатите престъпления?
За миг Томас се поколеба, но отговори:
— Не.
— Тогава защо според вас ви арестувахме?
— Не знам — отвърна Томас.
— Какво правехте пред дома на Ингрид Олсон? — попита Хьоберг.
— Опасявах се да не й се случи нещо.
— Нима? Аз не се опасявам, защото седите тук, пред нас. Няма да има повече убийства. Жал ли ви е, че съучениците ви от забавачката са мъртви?
Томас не отговори. На вратата се потропа и Санден отиде да отвори. Уестман го привика в коридора отвън; чуваше се как говорят шепнешком, но не и за какво.
— Периодът е бил труден за вас, разбирам — продължи Хьоберг.
Томас го изгледа смаяно, но не отрони и дума.
— Разбрах, че в забавачката не ви е било особено лесно. Ще ми кажете ли какво ви причиняваха?
— Удряха ме — отвърна Томас.
— Децата често се бият. Какво толкова? — възкликна Хьоберг.
Томас се изчерви. Хьоберг го наблюдаваше мълчаливо. Санден се върна в стаята и прошепна нещо в ухото му.
— Сега обаче сте могли да отвърнете на удара — промърмори Хьоберг тихо.
Забеляза как вените по врата на мъжа набъбнаха. Навярно под привидно плахата фасада бушуваше бяс.
— Кажете ни какво правехте при Ингрид Олсон в понеделник вечерта преди две седмици, когато Ханс Ванерберг беше убит там.
Не последва отговор. Хьоберг се усмихна лукаво и продължи с копринен глас:
— Разполагаме със сигурни доказателства, че сте били там. Намерихме отпечатъци от обувките ви в градината и в най-скоро време ще идентифицираме и пръстовите ви отпечатъци върху оръжието на убийството. Вече ви хванахме в лъжа. Твърдите, че същата вечер сте били вкъщи, но знаем, че сте били на „Акербарсвеаган“ в Еншеде. Какво правехте там?
Лицето на Томас вече беше почервеняло като цвекло, но той се стегна и отговори:
— Следях Ханс Ванерберг.
— Добре: следели сте Ханс Ванерберг. А после? — усмихна се Хьоберг победоносно.
— Нищо. Влезе в къщата, аз чаках отвън, но той така и не излезе и се прибрах вкъщи.
— Да, звучи правдоподобно — отбеляза Хьоберг саркастично. — Но скоро ще идентифицираме отпечатъците по оръжието на престъплението. Тогава какво ще кажете?
Не получи отговор, ала очите, които срещнаха неговите, бяха пълни с ужас. Хьоберг не се предаде и продължи с нов въпрос.
— Защо въобще решихте да го проследите?
— Зърнах го случайно на улицата и ми стана любопитно.
— И Ан-Кристин Уидел ли проследихте?
Хьоберг съзнаваше, че стреля напосоки, но се оказа, че уцели.
— Отидох да я видя.
— Просто ей така? Във вечерта на убийството?
Томас кимна.
— И към нея ли проявихте любопитство?
— Да.
Хьоберг не вярваше на ушите си. До този момент никакви улики и никакви свидетелски показания не сочеха Томас Карлсон да е бил в Скархолмен, но той доброволно признаваше, че е бил там.
— И какво видяхте? Вероятно жестоко убийство, извършено от вас.
Томас нервно стискаше пръстите си.
— Посетители — отвърна той. — Същата вечер при нея дойдоха много хора.
— Какви посетители? Убийци ли?
След моментно колебание Томас кратко отговори на въпроса на Хьоберг:
— Клиенти — и сведе отново поглед.
Известно време Хьоберг наблюдаваше смълчания мъж, без да продума. Санден, до момента безмълвен наблюдател, пое разпита.
— Стигаме до Лизе-Лот. Какво знаете за нея?
— Мъртва е.
— Да сте били случайно наоколо, когато е била убита?
— Не. Прочетох го във вестника.
— Лъжа — сопна се Санден. — Съвсем скоро ще идентифицираме отпечатъците ви и на четирите местопрестъпления. Тогава говорете каквото искате, но ви чака доживотен затвор. Нямате ли какво смислено да кажете, за да сложим край на този безсмислен разпит?
Поклащане на главата бе единственият отговор. Хьоберг обяви разпита за приключил и нареди Томас Карлсон да бъде отведен в затвора.
Томас не знаеше защо го обзе такова спокойствие, ала в колата на път за затвора неочаквано изпита чувство за сигурност. Вярно — допреди малко седеше в безлична стая за разпити и го обвиняваха в редица сериозни престъпления, но същевременно някои хора ги беше грижа за него, притесняваха се за него. Полицейските офицери го забелязваха и поемаха отговорността за него. Разговаряха с него и щяха да се погрижат да има какво да яде и къде да спи, да му осигурят чисти дрехи и да бдят да не се нарани. Е, презираха го, но се чувстваше личност и бе привлякъл вниманието им. Чувстваше се като малко дете в нечии сигурни прегръдки. Въпросите на полицаите му придаваха стойност. Сега той беше значителна персона.