Но докато вървеше към килията — щеше да прекара там, докато се появи назначеният му служебен защитник — се случи нещо, което го накара да премисли. Томас, с белезници, и двамата съпровождащи го полицаи крачеха по коридорите на затвора след внушителен надзирател. Минаха край обща стая, където неколцина млади мъже играеха на карти. Единият подвикна към надзирателя и попита кого води.
— Нов приятел — отвърна служителят кратко, без да спира.
За част от секундата Томас срещна погледа на младия мъж и това се оказа достатъчно всичко да се обърка. Преди някой да осъзнае какво става, мъжът се хвърли върху Томас, бутна го и повали на пода.
Надзирателят, значително по-едър от нападателя, бързо взе надмощие, а двамата полицаи вдигнаха Томас от пода, без да ги е грижа, че е пострадал. От носа му капеше кръв и падаше върху дрехите му. Главата му започна постепенно да се избистря и той си даде сметка, че в очите на органите на реда е точно толкова опасен, колкото и нападателят му; даде си също сметка, че няма да се справи в затвора. Определено щеше да е десет пъти по-лошо, отколкото в забавачката.
Хьоберг излезе от стаята за разпити неудовлетворен. Не се справи с този мъж. Задържаният не направи опит нито да се защити, нито да обясни. Да не би да искаше да попадне в затвора? Да не беше от онези престъпници, които обичат да се перчат и да се хвалят със злодейските си постъпки? А и разказът му прозвуча доста странно. Признанието, че е проследил Ванерберг до къщата на Ингрид Олсон беше едно, но защо призна, че е ходил да види Ан-Кристин Уидел? А от друга страна, не каза, че е направил същото с Лизе-Лот Нилсон и Карина Ахонен Густавсон?
Показанията му бяха безсмислени. Уж всичко беше ясно, но същевременно поведението на Томас Карлсон в стаята за разпити беше необяснимо.
— Болен тип — отсече Санден, когато няколко минути по-късно двамата седяха в кабинета на Хьоберг с по чаша кафе.
— Така ли мислиш? — попита Хьоберг.
— Разбира се. Убил е четирима души.
— А ако не го е направил? Отпечатъците може и да не съвпаднат.
— Как няма да съвпаднат? Ти да не би да имаш колебания?
— Не — отвърна Хьоберг. — Той е, естествено, но по мое мнение наистина се държа странно по време на разпита.
— В какъв смисъл?
— Признава, че е бил само на две от местопрестъпленията по време на убийствата. А за другите две?
— Вероятно е объркан и не помни какво е правил.
— Дори ти не си вярваш — присмя му се Хьоберг. — От една страна, се страхува и е нервен, а от друга, не прави нищо за свое оправдание.
— Очевидно не е открил „истинската си същност“ — предположи Санден.
— Явно не — съгласи се Хьоберг замислено. — Имал е трудно детство.
— Откъде знаеш?
Хьоберг му разказа за частното разследване на снаха си, а Санден даде знак, че ще мълчи като гроб по въпроса.
— Горкичкият — промълви той, когато Хьоберг приключи. — А как ли е живяло момичето? Щом от него е станало сериен убиец, човек се пита тя каква ли е сега.
— Вероятно нормален тих човек. Много деца преживяват трудно детство, но по някакъв странен начин повечето стават хора на място.
Иззвъняването на телефона върху бюрото на Хьоберг прекъсна разговора им. Обаждаше се Ленарт Йосефсон, съседът на Ингрид Олсон — вече беше дал показания за двамата мъже, минали край прозореца му във вечерта на убийството. Този път съобщаваше, че сутринта непозната жена се разходила няколко пъти по „Акербарсвеаган“ и накрая влязла през портата на Ингрид Олсон. Йосефсон беше станал и свидетел на арестуването на Томас Карлсон и по тази причина се поколебал дали да звънне на полицията за присъствието на непознатата, но накрая все пак решил да се обади. Хьоберг му благодари за информацията, но моментално отписа цялата случка като незначителна за разследването. Вероятно Маргит Олофсон се бе отбила при Ингрид Олсон, за да се увери, че старата жена се справя добре в дома си след дългото отсъствие.