Телефонът звънна отново. Обаждаше се Хансен от лабораторията, за да го информира, че отпечатъците на Томас Карлсон не съвпадат с откритите на местопрестъпленията. Беше установила, че са на един човек, но това не е Томас Карлсон. Констатацията й заля двамата инспектори и цялото разследване със студена вода. Понеже разговорът с Ленарт Йосефсон все още кънтеше в главата му, Хьоберг веднага си направи заключението, че двамата мъже, забелязани пред къщата на Ингрид Олсон вечерта в деня на престъплението, са Томас Карлсон и още някой, вероятно негов съучастник.
През следващите часове, докато чакаха защитника на Томас Карлсон да се яви в полицейския участък, от лабораторията пристигна още информация. Никой от отпечатъците от стария предучилищен клас на Ингрид Олсон не съвпада с тези от четирите местопрестъпления.
Все още с палто, Катарина седеше върху куфара си в антрето и мислено проиграваше сцената отново и отново. Не знаеше колко пъти го направи, но едно беше сигурно: не си го представяше така. Не така трябваше да завърши, да не говорим, че беше погрешно интерпретирано.
След като известно време снова напред-назад по улицата, най-после събра кураж, влезе през портата, отиде до вратата и звънна. Сърцето й биеше лудо в гърдите, но беше оптимист. Цялата й надежда беше в старата й учителка от предучилищната група. Госпожица Ингрид обичаше децата, значи — обича и хората. Тя ще разбере; ще я утеши и ще разбере. През последните няколко седмици се случиха куп неща. Всичко, разбира се, щеше да е различно, ако Ингрид си беше вкъщи още първия път, когато я потърси. Може би тогава щеше да успее да я спре и да я вкара в правия път; щеше да й даде сили да прости и да продължи напред. Но нея я нямаше вкъщи. Катарина държа къщата под око дни наред, ала Ингрид не се появяваше. Затова се принуди да действа без одобрението на госпожица Олсон. И по тази причина едно зрънце съмнение я глождеше, когато вратата се отвори.
— Да?
Колко красива беше. Някога дългата й коса бе скъсена в младежка прическа. Госпожица Ингрид я изгледа с ясните си очи зад очилата, съвсем подходящи за фините черти на лицето й. Бръчките не само не я загрозяваха, но дори й придаваха величествен вид.
— Казвам се Катарина. Катарина Халениус. Преди много години ми бяхте учителка в предучилищната група. Искам да поговоря с вас.
Ингрид я изгледа мълчаливо.
— Ще ме пуснете ли да вляза? — попита Катарина.
— Не знам. Бях болна и…
— Ще ви помогна. Нямах търпение да се срещнем, госпожице Ингрид.
Жената я гледаше леко скептично, но това не беше странно след толкова много години. Трябваше да получи своя шанс да покаже коя е; затова пристъпи крачка към възрастната жена. Ингрид отстъпи, Катарина го прие като покана и влезе в антрето. Домакинята отстъпи още няколко крачки.
— Какво ви се случи? — попита Катарина.
— Счупих бедро. При възрастните…
— Вие не сте възрастна — усмихна й се Катарина. — Но мога да се грижа за вас.
Внимателно затвори вратата след себе си и остави куфарчето на пода. После извади стара снимка от външния си джоб.
— Вижте! — посочи тя радостно и застана до старата си учителка. — Ето ме. Сега сетихте ли се коя съм?
Видя, че Ингрид Олсон продължава да гледа нея, а не снимката и отново й се усмихна.
— Вижте — повтори по-младата жена.
Ингрид се подчини.
— Не, не ви познавам, признавам. Но не е…
— Чакайте, ще ви помогна — прекъсна я Катарина. Взе стола и го сложи зад Ингрид. — Седнете.
Ингрид седна срещу нея с известно колебание. Катарина също седна. Домакинята продължаваше да мълчи и не отвръщаше на усмивката й. Затова Катарина реши да започне разказа си.
Припомни й за Ханс, за Ан-Кристин и за всички други деца. Спомена кошмара, малтретирането, самотата и какъв ад е представлявал животът й след онзи труден период в забавачката. Нито за секунда не обвини старата си учителка за всички ужасни неща, на които бе подлагана. По време на едночасовия монолог на Катарина Ингрид направи един-единствен коментар:
— Какво става извън училището, не беше моя грижа. В класната ми стая нямаше побоища.
Катарина се опита да обясни на възрастната учителка, че не става въпрос за ударите, ритниците и побоищата, а за цялостното отношение. Едва се въздържаше да не заплаче и в един момент дори постави длан върху ръката на Ингрид, но учителката решително я отмести.