— Обеща да не ме нараняваш — подхвана Ингрид тихо, за да не пробуди отново лудата ярост.
— Но излъгах — усмихна се ледено Катарина. — От време на време си позволявам подобни малки волности. Животът е пълен с изненади и така е добре. Представи си колко предвидимо ще е съществуванието иначе. Направо безсмислено, ако знаеш как ще завършат нещата. Обещаваше всички да караме зелената кола, но това никога не стана. Аз така и не я карах. Бутах я цяла година с надеждата най-после да я подкарам, но не се стигна до мен. Лъжеш, когато ти е изгодно.
— Колко е часът? — попита Ингрид.
Езикът й залепваше за небцето при всяка сричка. Налагаше се да пийне нещо.
— О, не знам. Нямам часовник. Не ми трябва. Времето не ме интересува. Това ще отнеме колкото е необходимо. Същото важи и за всичко останало.
— Нямаш ли работа? — попита Ингрид.
Добре бе да се съсредоточи върху някакъв разговор. Така нямаше да усеща толкова силно болката.
— Не — отвърна Катарина. — Занимавам се с това да върша лудости. Преди, докато бях в болницата, ме подлагаха на трудова терапия. Но сега я затвориха и правя малко или много каквото искам.
— Къде живееш?
— При теб, госпожице Ингрид.
— А преди това? Все си живяла някъде.
— Живея вкъщи с мама. Когато искам. В Халенберген. Понякога ме устройва, понякога — не. Понякога живея в приют в Лидиньо. Постъпвам както искам.
Ингрид я изгледа продължително, но Катарина не се впечатли. Сега сякаш бе потопена в собствените си мисли. През прозореца на всекидневната гледаше замечтано ноемврийската тъмнина отвън. Беше симпатично момиче: високо, с изправена стойка и дълга руса коса; говореше правилно и оставяше впечатление на образован човек. Наистина ли трябваше да стане така, запита се Ингрид. Действителността изведнъж се върна. Ако лежеше съвършено неподвижно, почти не усещаше болката в крака, ала лицето я болеше, стомахът й крещеше за храна, устата и гърлото — за някаква течност, а болката в ръцете отказваше да си отиде. Почувства отново повика на природата. Предишното влажно петно още не бе изсъхнало, а ето че отново ще се подмокри. Над всичко друго се чувстваше унижена, лишена от всякаква гордост и човешко достойнство, сведена до окаяно дребно същество, което лежи безпомощно и се напикава.
Катарина изяде кюфтетата и картофите мълчаливо; дори не усети вкуса им. Мислеше за майка си, която не бе виждала, откакто всичко това започна. Майка й беше стара — по-стара дори от госпожица Ингрид — впрочем винаги бе изглеждала стара. Носеше особени шапки, а сивата й коса бе прибрана на тила. Дори на снимки, правени през лятото, беше навлечена с палто, шал и тежки обувки.
Появата на Катарина представляваше дълбоко заровена тайна; баща не се споменаваше. Майка й я отгледа сама и много държеше дъщеря й да изглежда чиста и спретната. Настояваше да се държи като малка дама, да е възпитана и послушна. Детето се стараеше, но майка му никога не беше доволна. Когато Катарина се връщаше пребита и с изпокъсани дрехи от забавачката, а по-късно и от училище, тя неизменно я посрещаше с ругатни. Обичаше я по свой начин, ала прояви на нежност и размекване отсъстваха. Цялото си време посвещаваше на така нареченото възпитание.
Майката на Катарина далеч не приличаше на майките от книгите с приказки в библиотеката, където постъпи на работа, или на онези, които момичето виждаше в двора на тяхната кооперация. Майка й беше по-скоро като гувернантка — внимателно следеше всяко действие на малката и се чувстваше длъжна да даде своята оценка. Катарина винаги заспиваше с усещането за провал; не я напускаше чувството, че е сбъркала или постъпила неправилно. И въпреки това обичаше майка си; обичаше я повече, отколкото някога бе обичала някого.
Сега отношенията с майка й бяха други. Трансформацията настана почти незабележимо. Катарина нямаше представа кое промени така баланса на силите. Навярно възрастта смекчи характера на старата. Каквато и да беше причината, тя винаги изглеждаше доволна да види Катарина и полагаше усилия да се чувства желана; дори я глезеше — нещо, от което се ужасяваше преди — когато се появяваше вкъщи. От време на време Катарина се заседяваше при майка си в апартамента в Халенберген, където се нанесоха, след като напуснаха Катринехолм. Това стана още преди Катарина да започне да учи право в университета на Стокхолм. А малко след като започна, прекъсна учението си, защото я връхлетяха пристъпи на безпокойство и паника, неизменно следвани от периоди на депресия. Най-накрая я хоспитализираха и тя прекара няколко години в психиатричен институт, където се връщаше за кратко или за по-дълго през редовни интервали.